Всички ние сме моделин в ръцете на родителите, които проектират върху децата своите неосъществени амбиции, утвърдени представи и вкусови критерии. Заради чувството на дълг да насочват децата си в правилната посока, родителите несъзнaтелно започват да изискват от тях да се държат, чувстват и да мислят по определен начин, а всяка очаквана от родителите реакция, всеки усвоен урок е повод за възрастните да се изпълват със задоволство, че са дарили обществото със съвестен член. Всъщност поредната имитация на поредния родителски характер.
Жертви сме и на медийна бомбардировка, която ни диктува модната вълна, етикета на поведение, речта, мирогледа и която набива в главите ни, че личността, партньорът, домът, животът ни са изтъкани от загнили проблеми, чието единствено решение е пазаруването на точно определни продукти или обвързването с банки и кредити. Ако в момента в списанията са на мода жените с големи гърди, жените с малък бюст се чувстват непълноценни. Ако лъскавият джип и мускулестото тяло се рекламират като критерии за успял човек, това не поражда ли чувство на малоценност и неудовлетвореност у този, който притежава евтина кола и не ходи на фитнес? И още как.
Не сме ли рожби и на телевизията, която замества истинските ни преживявания? Правоъгълна кутия в която се вторачваме, за да изживеем живота си чрез измислени герои и да се доближим до мечтите си, до магичните светове на истинската любов и вълнуващите приключения само докато трае даден филм, защото животът ни е обречен на сивота и скука.
Не сме ли зле написана, незавършена творба, продукт на обществото и институциите, които сами по себе си са недъгави. Представете си едно тромаво дете, на което всеки повтаря, че е тромаво и непохватно. Когато порасне, то отново е обект на подигравки. Накрая когато узрее и започне да води семеен живот, този човек има непоклатимото убеждение, че нормалното ходене и поведение са напълно извън възможностите му.
Явно е, че социумът привидно държи на морал и нравственост, а показва лицемерие, бруталност, неуважение към другия, „странния“, който не слуша установената музика, не носи „маркови“ дрехи и роптае срещу посредствеността. Не слага ли същия този социум етикет след етикет на членовете си само според вида и маниерите им? Не повелява ли социумът всеки да има една общоприета отправна точка? Не си ли затваря очите пред болката и страданието и не допуска ли с безразличието си чувството на съревнование сред хората да вземе превес и да породи материална обсебеност, отчуждение, егоизъм, ненаситност, арогантност и безсърдечие, защото те се превръщат в начин на оцеляване в блатото? Не утвърждава ли безуслoвната си вяра в свърхконсумацията и експлоатацията, прекалените си амбиции и внушената обреченост на мечтите, заместени от нестихващата нужда от работа и пак работа?
Ние сме напълно безпомощни пред обстоятелствата и ситуациите. Те контролират живота ни. Те конституират всекидневието ни. Те управляват битието. Няма свобода, няма избор. Ние сме съвременни роби, а демокрацията е най-висшата диктатура. Такава, която успява да убеди хората, че са свободни и независими и че всичко е в техни ръце. Ние сме кукли на конци, пионки на обществените настроения и порядки, на задълженията и битието. Тези социални обусловености са нашата реалност. Ужасна, гнусна, несправедлива реалност. Но реалност. Та нали слабостите и страховете ни са проекция на обществените недъзи. Нали хората са огледало на нашата собствена същност. Кой тогава изгражда ежедневието ни? Това определено не сме ние самите…
Но ако приемем това за истина, то по-добре да не живеем. Ако се замисли човек, всеки сам създава собствената си реалност. Сам я прави грозна със своята пасивност и бездействие. Защото да се оставяме на нашите предубеждения и обществени наслоения да ни мамят и моделират. Не е нужно да възприемаме наложената реалност за единствена и обективна .
Всъщност кой казва, че светът, който виждаме е действителен, че твърдостта и плътността му не са илюзорни. Като казваме, че „виждаме“ даден предмет, това е грубо опростяване на сложен физически процес, защото човешкото око „вижда“ само светлината, отразявана от съответния предмет. Физиците казват, че материята е груба енергия, но с един и същ състав и че това може много да измени представата ни за реалност. Ако облъчим енергийно атомите на своето тяло и ги прехвърлим в ултравиолетовия или рентгеновия обхват на електромагнитния спектър, то тялото ни ще стане невидимо за око, но ще бъде видимо за определени животни и хора с по-развити сетива. Какво тогава е реално?
Да погледнем учението на скептиците например. Във философията позицията на съмнението като метод на мисленето е обобщена под названието „скептицизъм“. Скептици са били Платон, Декарт, Кант, Бъркли и Хусерл. Феноменологията на Хусерл се занимава с всичко, което съставлява нашето съзнание за света. Тя твърди, че ние живеем „заключени“ в свят, постигнат посредством заключения. Ние сме го построили с възприятията си. Например, когато си представяме една ябълка, за всеки е очевидно, че ябълката от нашата представа не е действителен обект, а че сме я сътворили в съзнанието си. Тоест имаме спомен за „ябълка“, данни от първото ни запознаване с нея, които се отключват в процеса на представяне и се подреждат систематично.
Към това можем да прибавим и факта, че според повечето индийски религии, а в особено голяма степен в хиндуизма, светът, в който живеем е мая т.е илюзия. Мая е ограничена физическа и умствена реалност, в която е оплетено човешкото съзнание. В хиндуизма човек притежава вечна душа атман, която се преражда милиони пъти в различни форми според моралния закон карма. Карма не носи нито възнаграждение, нито наказание. Това е закон, също толкова безусловен и неотменен, колкото този за гравитацията. Възможно е обаче освобождение от веригата от прераждания и привързаности. Освобождението е свързано с мая. Това е силата на Брахман ( Абсолютът, Върховната вселенска сила) да накара нещата бъдат проявени. Когато човек тълкува неправилно това проявление, светът се превръща в илюзия и заблуда. В този смисъл мая е невежеството, незнанието, непознаването на неделимия характер на вселената. Това е булото, закриващо върховната реалност. Светът, който познаваме, е като мъгла. Единственият начин да се освободи човек от порочния кръг и от илюзорната си представа за света, е познанието. Тук обаче не става въпрос за научни или професионални знания, а за простото познаване на изначалната същност на нещата, което е плод само на чистото, освободено човешко съзнание.
В този смисъл, трябва да се отбележи, че съзнанието на съвременния човек е опетнено и помрачено от множеството представи, наслоени от медии, новини, реклами и т. н. Не е случайна и връзката между думите всекидневие и всекидневник, ежедневие и ежедневник. Ако се огледаме, бихме могли дори да се опитаме да преценим хората по това, което четат, като тук визирам най-вече избора на ежедневно или седмично информационно печатно издание. Купуваме си вестник – на първата страница с големи черни букви стои новина за смъртен случай, кражба, убийство или поредната криза, икономическа или политическа; следващите двайсетина страници са запазени за родните мафиоти, бизнесмени, държавници с мръсни сделки, както и с най-мрачните събития от света през изминалото денонощие; след малко ни залива океанът от жълти новини от сферата на шоубизнеса, верни и неверни, но независимо от това достатъчно пикантни; и накрая – малко или повече място за спорт (ако все пак имаме късмет може да случим на вестник без десет страници обяви и още толкова с некролози). И така, това ли е нашето ежедневие? Да, наистина всеки ден има по малко от всичко, но до известна степен, оставяйки се на външните фактори да формират нашия вътрешен свят.
Без съмнение светът, който всички ние сме сътворили с общи усилия, започва все повече да поставя членовете на обществото под свой контрол. Сякаш собственото ни творение започва да се обръща срещу нас. Създадено с цел да служи, всичко около нас ни превръща в зависими същества. В съвременното общество господства прикритата агресия. Агресия, защото атакува. Прикрита, защото не я чувстваме като агресия. А ето и няколко от съвременните агресори, пряко конституиращи нашето ежедневие.
Рекламата…Какво означава „реклама“? Реклама (от френски réclame от латинското reclamo, „извиквам“) е разпространявана във всякаква форма и с всякакви средства привлекателню информация относно физическо или юридическо лице, стока, идея или начинание, която е предназначена за определен кръг потребители и цели да предизвика, формира или поддържа интереса им към въпросните лица, стоки, идеи и начинания, така че те да могат да се реализират (да бъдат избрани, купени, посещавани, следвани и прочие). За целите на рекламата се ползват най-различни средства: телевизия, радио, печат, интернет, кино, билбордове. Нас ни атакуват не само от телевизията с реклами или с предложения и презентации в дома ни, а буквално на всеки ъгъл някой невинно ни подава листче, картичка, разказва ни някаква съчинена история и се стреми да облекчи портфейла ни. Целта на рекламата обаче се оказва не само да бъде събуден интереса на потенциалния потребител, а да бъде накаран да желае продукта, за да освежи и разнообрази иначе сивото си ежедневие. Освен върху агресията, рекламите се опират и върху недостатъците и чувството за малоценност или определена липса у хората. На пръв поглед, добре познатия сюжет с щастливата майка и домакиня, която се смее, когато децата ѝ стъпват с кални обувки по чаршафите, а бащата изсипва доматен сос върху чисто новата покривка, предизвиква смях у всеки от нас, защото не е нужно да се замислим кой знае колко много, за да се сетим, че добрият прах за пране не е ключ към семейното щастие. И ако съзнанието ни успее да не се поддаде на фалшивото влияние, то за подъзнанието си никога не можем да бъдем сигурни. Точно в полето на подсъзнателното се крият едновременно и силата и слабостта на човека. То е и източник на познанието за самите нас, и нашата „ахилесова пета“. Тук ще приведа няколко примера за скритото влияние на рекламата, за невидимото ѝ въздействие върху избора ни, за ролята ѝ във всекидневния ни живот.
На мнозина е известен фактът, че т. нар. двадесет и пети кадър е широко използвано средство за ефект върху зрителя. Всяко действие на филмовата лента е запечатано с помощта на 24 еднакво повтарящи се кадри. В крайна сметка след като изминат първите 24 кадъра, веднага се появяват нови 24 с друго действие. Тези кадри се движат много бързо и ние подсъзнателно възприемаме крайния резултат. Понякога обаче съвсем съзнателно бива поставен един 25-ти допълнителен кадър. Той се повтаря само веднъж във всяко едно действие, а не 24 пъти и е съвсем различен от другите. Там може да бъде изобразен продукт, човек или нещо друго. В много телевизионни реклами се поставя 25-ти кадър, за да може всеки, който го гледа, веднага след това да отиде и да си купи определения продукт.
25-ти кадър се поставя и в много игрални и дори анимационни филми. Целта е да се насочи вниманието на гледащия към определен пасаж и то така, че да го помним като по-специален и да искаме да видим филма отново и отново.
Друго средство за въздействие и внушение е скритото рекламиране на продукти, познато и използвано от години. Мнозина филмови и телевизионни продуценти получават значителни суми, за да покажат примерно точно определена марка газирана вода или пък модел спортна кола в някоя сцена. Но в последно време тази концепция се пренесе от екрана и в други сфери на обществото, често улавяйки потребителите неподготвени за този ход. Известни личности като Лорън Бакол и Катлийн Търнър в най-различни ток-шоута възхваляват някои марки лекарства без да споменават, че за тази си реклама получават хонорари от производителите. Маркетинг служители подаряват скъпи маратонки, одеколони, дори коли на младежите, диктуващи модата в колежанските общества, на най-екстравагантните личности в нощните клубове, съзнавайки, че те ще използват и ще говорят за тези продукти. Продуценти на сапунени сериали, дори и автори на бeстселъри като Фей Уелдън приемат пари, за да изградят сюжети около определен вид грим или бижу. Във време на нарастващо недоверие към медиите и намаляващ авторитет на корпорациите, теорията е, че маркетингът е най-ефективен, когато потребителят дори не знае какво точно се рекламира.
Част от този своеобразен „заговор“, чиято жертва сме всички ние, са различните видове мас-медии т.е. средствата за масова информация. Телевизията например задава модели за подражание и успява да навлезе в личното ни пространство в най-пълна степен. Освен всички средства за въздействие, които, притежават останалите медии, телевизията има едно „тайно“ оръжие. И това е фактът, че реални хора (водещи на предавания, журналисти, репортери и т. н.) говорят за реални събития и така се създава усещането за наличието на събеседник. На пръв поглед тове не изглежда чак толкова важно, но имайки предвид, че хората често планират и конструират живота си по определени модели или на принципа на частичното или пълно, умишлено или неумишлено подражание, то този фактор има решаващо значение. Често сме скептични към написаното, защото не сме сигурни в автора или достоверността на информацията. Но когато хора като нас застанат пред камерата, представят събития, разискват важни и не толкова важни въпроси, споделят случки от личния си опит, това може да ни накара да се отъждествим с тях в още по-голяма степен. Тогава става естествено денят ни да започва с предаването „Денят започва…“ или с “На кафе с…“. Защото какво би бил нашият ден без деня на всички останали? Нали все пак трябва някак си да се впишем в световната обществена схема. В един момент може да стане невъзможно да сготвим за обяд без компанията на „любимия“ си готвач в точно определено време, разбира се. А какво би станало ако не разберем какво се е случило по света през изминалия ден, докато вечеряме. Тук нека не забравяме и огромното количество от сериали и филми, чиито герои, със своите отношения, навици и характери, може да се превърнат в образци за нас.
Повечето от горепосочените характеристики се отнасят и към радиото. Разликата обаче е в липсата на визуализация. Това обаче не е чак такъв недостатък, ако прибавим факта, че радиото може да ни съпътства при всяка крачка (тъй като днес по-често виждаме хора със слушалки, отколкото без слушалки в ушите) и поради целенасочената повтаряемост на определени песни, реклами, реплики и пр. , притежава способността за непосредствен контрол и в известна степен за програмиране на съзнанието.
Вече споменах накратко и за печатните издания – вестници, списания, книги. Всички те се различават едно от друго и по начина и характера, и по продължителността на въздействието, което оказват върху читателя. Ежедневниците представят „живота“ ( или поне претендират за това) в един малък отрязък от време, целта им е максималната актуалност и сензационност, така че не е случаен и подборът на материалите и най-вече „стратегическата“ им подредба в изданието. С отпечатването на следващия брой на ежедневника получаваме нова доза всекидневие. Маловажното от вчера може да е на първа страница днес, а сензацията да е скътана в страничната колонка. Така всеки ден светът бива реорганизиран, преподреждан и нагаждан. Всъщност не материалният свят, а представата на хората за него.
Списанията, от своя страна, често са по-тематично обособени от вестниците. Освен информативна, те имат и развлекателна и атрактивна функция. И тъй като обикновено периодът им на издаване е по-дълъг (седмица или месец), основната им цел е да привлекат читателското съзнание към определена област ( пътувания, компютри и технологии, мода и начин на живот и т. н.). В този смисъл влиянието им може да бъде много по-дълготрайно. Предимството на списанията и тяхното най-силно оръжие е снимковият материал. Така се налагат модели за външния вид, за облеклото, грима, поведението, за това как да изглежда дома, къде да прекараме почивката си, какъв домашен любимец да си вземем…Тъй като визуализацията на написаното притежава двоен ефект, хората започват да възприемат представеното за реална картина на света и нас самите. Тук ще си позволя да представя пример от личния си опит по време на специализация в Индия, за да демонстрирам как светът от списанията може да се превърне в аналог на ежедневието, да бъде обособен като отделен, пълноценен, а много често и по-истински свят. Както е известно, подобно на повечето азиатски държави, Индия се различава изключително много от европейските страни, особено по отношение на морал, порядки, ценности, традиции. В по-малките градове облекло, което е съвсем нормално за нас, европейците, се счита за неприлично и веднага се набива на очи. Положението, разбира се, е далеч по-добро от това в консервативните арабски държави, но все пак дори малко по-дълбоко деколте, по-разголени рамене или крака биха били недотам приемливи. Когато обаче погледнеш към сергията със списания и вестници, с почуда откриваш списания от „европейски“ тип, където оскъдното облекло не е нещо неестествено. Веднъж попитах местни хора как е възможно да приемат това, а да им се струва непристойно, ако видят същото нещо на улицата. Отговорът им беше неясен, несигурен, необоснован и начина, по който говореха за списанията и истинския живот, ми даде да разбера, че тези хора всъщност възприемат представеното в списанието за отделна реалност, нямаща нищо общо с тяхната собствена реалност. Но все пак реалност…Те не смятат, че това са измислици и не откриват противоречие със собствената си култура. Напротив, светът в списанията бе просто „паралелен свят“, с който те нямат допирни точки, но това съвсем не означава, че е измислен свят. Този обикновен случай недвусмислено свидетелства за това, че в изобретяването на ежедневието не зависи само от нас, а се влияе от външни фактори.
В крайна сметка действително изборът е в наши ръце, изборът за това какви да бъдем, какво да харесваме, къде да живеем, на кого или въобще дали да подражаваме.
Но всеки ден е една борба с всички външни натрапници, които се опитват да замъглят съзнанието ни и да ни поставят в една изкуствено сътворена, добре измислена и контролирана реалност. В съвременния свят на тенологии, глобализация, изобилие от информация все повече личното пространство на човек се стеснява и се превръща в общо пространство и в общо поле на действие. Вътрешният свят на хората започва да се припокрива със света около нас, докато в един момент става трудно да си представим себе си като индивидуалност, без да се вписваме в общата схема. Всекидневието се унифицира и става все по-трудно да намерим мястото си в обществото и да погледнем обективно на случващото се около нас, тъй като е трудно да откриеш и изразиш собствената си гледна точка. И въпреки всичко, странен остава фактът, че въпреки тенденцията към индивидуализация в съвременния свят и превъзходството на индивидуализма над колективното съзнание, се наблюдава и стремеж към обобщаване и унификация. И така всекидневието ни не принадлежи само на нас, то е в нашите ръце, но зависи до каква степен ще позволим на факторите, независещи от нас, да го променят и да му влияят.
автор: Елена Щерева
снимка: unsplash.com; Toa Heftiba
