Периодът след 1922 г.
1922 г. бележи началото на нов период на значително и разнообразно литературно творчество. До 1925 г. се наблюдава изключителна интензивност в литературните и интелектуалните среди. Джеймс Джойс завършва романа си „Одисей“, а Т.С. Елиът написва „Пустата земя“, а Херман Хесе – „Сидхарта“. Пруст завършва „По следите на изгубеното време“, а през 1924 г. излиза „Вълшебната планина „ на Томас Ман. Прз следващата година са издадени: „Процесът“ на Кафка, „Мисиз Далауей“ на Вирджиния Улф и “Великият Гетсби“ на Ф. Скот Фиджералд.
В световен мащаб, в областта на културно-историческите събития също се наблюдава развитие. Открита е гробницата на Тутанкамон (1922), появяват се първите филми с говор (1923), прозвучава „Рапсодия в синьо“ от Гершуин, Чарли Чаплин и „Треска за злато“ триумфират в киното, чарлстонът идва на мода, луис Армстронг прави своя дебют., основана е БиБиСи. В политическата сфера Мусолини е избран за премиер, а Сталин – за секретар на комунистическата партия в Русия. Още от 1921 г. започва периода на хиперинфлацията в Германия. Следващата година е белязана от младотурския преврат на Кемал Ататюрк и краха на Отоманската империя. През 1924 г. умира Ленин, а Хитлер издава „Моята борба“.
Нека погледнем и малко на изток – какво се случва в Индия по това време? През 1915 г. Ганди се връща от Южна Африка в Индия, вече готов да се бори за освобождаването й от британска власт. За тази цел той създава през 1918 г. Индийския национален конгрес, който си поставя като крайна цел извоюването на независимостта на страната. Целта обаче трябва да бъде постигната с мирни средства – бойкот на британските стоки, отказ да се плащат данъци, неподчинение на британските заповеди и т.н. През 1922 г. се случва и т.нар Чаури-Чаура инцидент, в който около 300 протестиращи от т.нар Движение за неподчинение (несътрудничество), провокирани от убийството на няколко свои съмишленици, нападат и и убиват десетки полицаи. Ганди призовава за спиране на протестите, но е арестуван и осъден на шест години затвор, от които излежава две. През 30-те години ИНК (Индийски национален конгрес) засилва действията си, британските власти започват да правят отстъпки, а Ганди се превръща в национална икона и вече е наричан Махатма – Велика душа.
Други събития в Индия през този период са: пускането на първия електрически влак, откриването на останките от древния град Мохенджо Даро от археолога Банерджи, основаването на Комунистическата партия. Разбира се, не бива да пропускаме, че това са годините от колониалното владичество на британците в Индия, през които властта на колонизаторите започва да отслабва, въстанията стават често явление, под влияние на идеите на Ганди се формира индийското самосъзнание и след двадесетина години Индия успява да извоюва своята независисмост.
Навлизане на индийското и екзотичното в литературата на двадесети век. Влиянието на Махатма Ганди
Имайки предвид, че личности като Мартин Лутер Кинг и Нелсън Мандела са били дълбоко повлияни от личността на Ганди, заради ненасилствено-революционните му идеи, не е учудващо, че Индия започва да се появява в големите произведения на 20в. или поради своята екзотика, разноликост, многообразие, или със своята магичност, или с всичко това накуп, обединено от религиозните и философски принципи на Изтока като цяло. Ромен Ролан е първият, който обръща внимание на Ганди в книгата си “Махатма Ганди” през 1924 г., а бразилската анархистка и пацифистка Мария Ласерда де Мура пише за него в книгата си за пацифизма. През 1931 г. Самият Алберт Айнщайн обменя няколко писма с Ганди и по-късно го определя като „образец за подражание за поколения напред”. Други личности, дълбоко повлияни от поведението, характера и идеологията на Ганди са Ланца дел Васто, който живее в Индия дълго време и успява да разпространи гандистките принципи в цяла Европа, както и Маделин Слейд, дъщеря на британски адмирал и отдадена поклонничка на Ганди. В “Свещеният воин” Нелсън Мандела определя Ганди като образец за антиколониален революционер, чиято стратегия на несътрудничество и ненасилствена съпротива е вдъхновила множество антиколониалисти и противници на расизма в целия свят.
Може да се каже, че Индия се “промъква” в европейската литература през 20в. , защото една от силите на континента – Великобритания – е колониално свързана с азиатската страна и това не позволява Индия да остане откъсната от останалия свят. Появата на Ганди и неговите идеи идва като закономерна реакция срещу британската власт и принципите му се разпростират далеч извън границите на Азия.
В западноевропейската литература, както вече споменахме, се появяват книги като „Пътуване към Индия“ ( ‘A Passage to India) на Фостър и значително по-лаконичната спрямо Индия “Мисиз Далауей“ на Вирджиния Улф. За разлика от Фостър, който описва с големи подробности гледки, места, хора и случки от Индия, в романа на В.Улф Индия се свързва само с един от героите – Питър Уолш, който е живял там в продължение на пет години. Но важен е фактът, че Западът се „пропуква“ и по някакъв начин източноto, в лицето на най-голямата южноазиатска страна, успява да проникне в литературата и живота в Европа.
Може да се каже, че това нaвлизане на темата за Индия в европейската литература се осъществява с посредничеството на „Сидхарта“ на Херман Хесе. Книгата излиза през 1922 г. и е белязана в най-голяма степен от индийския духовен опит на писателя, като идеите от това произведение биват доразяснени и доразвити в някои от следващите произведения на самия Хесе. Освен че по някакъв начин вдъхновява и други автори от този период, книгата добива култов статут по времето на размаха на европейското и американското движение на хипитата.
Макар и толкова далеч и по отношение на разстояние, и на мислене, и на традиции, и на религия, Индия все пак има здрава връзка с Европа в лицето на Великобритания. Британското колониално господство в Индия от средата на 19в. до средата на 20в. оставя трайна следа, както в азиатската държава-поданик, така и във властимащата Британска империя. Колкото и „тъмна“ да е Индия, тя е и източник и на материални, и на духовни ресурси, извор на вдъхновение, своеобразен остров на спокойствието и желана дестинация за бягство от много от авторите през 20-те години на миналия век.
Херман Хесе и Индия
Един от най-повлияните от Изтока автори, който внася аромата на Индия в европейската литература. Обвързаността на Хесе с Индия може да бъде разделена на три етапа. Първият етап се характеризира с известна доза несъзнателност и произтича от семейния му произход. Неговият дядо, а също така и родителите му са прекарали дълги години в Индия, можели са да говорят на няколко индийски езика. Дядо му – Херман Гундерт – се занимавал със санскрит и до днес е известен в Индия, бащата на Хесе обичал да чете будистки молитви и да ги превежда на немски и английски, а майка му непрекъснато му разказвала случки от живота в далечната азиатска страна. Това, разбира се, не бива да навежда на мисълта, че родителите му толерирали другите религии, напротив, те смятали християнството за единствената истинска религия. Това довело до множество конфликти между Хесе и родителите му, тъй като той ненавиждал догматизъм от всякакъв тип и бил дълбоко скептичен към теоретичните и практическите принципи на християнството.
Вторият етап от проиндийското развитие на Хесе започва с интереса му към идеите на Шопенхауер. В началото на века Шопенхауер и Ницше били, така да се каже, „на мода“ и, подобно на Томас Ман, младият Хесе също бил привлечен от техния концептуален свят. Приликите между идеите на Шопенхауер и индийската философия са повече от очевидни. Представата на Шопенхауер за света като отражение на нашето съзнание е тясно свързана с индийската представа, че материалният свят не е реален а е отражение, „проява“. Антропологичната теза на немския философ за съзнанието като сила, несвързана с разума отговаря на будисткото схващане за жаждата (желанието) като източник на човешкото страдание. Общо между идеите на Шопенхауер и тези на будизма и хиндуизма откриваме и в представата за избавление, спасение. То бива постигнато само когато егоизмът и ограничеността биват изместени от съпричастността и осъзнаването на родството и близостта между всички живи същества.
В този ред на мисли, може да се каже, че Шопенхауер косвено подтиква Хесе към придобиването на нов подход и поглед към свещените индийски текстове. Специално при Хесе това бива подхранено от искрената му ненавист към скованите принципи и доктриналната ограниченост на християнството.
Важно за оформянето на интереса към Изтока у Хесе е и пътуването до Шри Ланка, Малайзия и Суматра или т.нар “пътуване до Индия”, което той предприема през 1911 г. Причините Хесе да замине са немалко. На първо място заради кризата в отношенията и последвалия развод със съпругата му. После идва желанието му да избяга от Европа и тогавашната политическа обстановка, която вече предвещавала Първата световна война. Това пътуване не било сляпо бягство, а своеобразно личностно, културно и идейно търсене. Индия била добра алтернатива, тъй като за нея не били характерни признаците, присъщи на европейския декаданс.
Но в Индия по това време царяла една друга обстановка – тази на британското колониално управление. Индийският народ всячески се опитвал да се самосъхрани и Мохандас Ганди (Махатма Ганди) се превръща в своеобразен предводител на мирна съпротива срещу английската власт. Символ и основно изразно средство на тази съпротива станала т.нар сатяграха – „душевна сила” или „сила на истината”. На Запад същността на сатяграха е погрешно разбирана като „пасивна съпротива” – определение, което Ганди отхвърля, понеже внушава елемент на слабост или „не-насилие”, което е само един от компонентите й. Сатяграха е стратегията на тези, които отхвърлят решения, изискващи компромис със свободата или интегритета на който и да било от участниците. Ганди винаги е казвал, че тя е оръжието на силния, защото изисква героична въздържаност и куража да прощаваш. Той преобръща с главата надолу цялото схващане за властта. Ганди подпомага развитието на индийското национално самосъзнание чрез т. нар. движение свадеши, което се изразявало в бойкот на всички чуждестранни и вносни стоки от всякакъв тип и осъзнаване на експлоатацията, която чуждите икономики оказват върху местното население.
Неслучайно вмъквам всички тези факти за великия Ганди, защото той е един от личностите, чието влияние и идеи се простират далеч извън границите на индийския субконтинент. Това е изключително важно, имайки предвид европейската следвоенната обстановка. Преобръщане и загуба на ценности, нарушаване на връзките и отношенията между хората, въобще типичното за периода след всяка война.
В този смисъл Хесе се явява посредник между традиционните индийски идей и следвоенна Европа. Родството, връзката между хората без значение от етническа, национална или религиозна принадлежност се превръща в лайтмотив в текстовете на Хесе след Първата световна война – “Демиан”, “Сидхарта”, а по късно и в “Степният вълк” и “игра на стъклени перли”. През 1919-1922 г. Хесе чете множество текстове (отново свързани с Индия), радващи се на изключителна популярност в Европа, например: “Брахмани и Упанишади” (1921) от Алфред Хилебрант, както и превод на немси на напътствията на Буда от Карл Нюман.
Още през 1917 г. Хесе пише: “Напътствията на Исус и Лао дзъ, Ведите (свещените индийски книги) и Гьоте в крайна сметка изразяват една и съща хуманност. Има едно послание. Една религия. Едно-единствено щастие. Хиляди начини да се изрази едно и също нещо, хиляди гласове, които говорят за едно и също нещо. Божественият глас не може да бъде чут в Синай или в Библията; красотата и свещеността не са присъщи на християнството, нито на древността, нито на Гьоте или Толстой – всичко е в теб самия, в мен и теб, във всички нас. Това е истината. Това е божественото послание във всеки от нас.” Тези думи са зародиша на идеите, изразени по-късно в книгите на Хесе. По някакъв начин той успява да обедини оксиденталното, западното с източното мислене. Разбире се, не можем да твърдим, че произведенията му се отличават с най-голяма значимост за литературата на миналото столетие, но безспорно те оказват важно влияние върху литературната мисъл и идеи на 20в. Както вече отбелязах, има няколко произведения, в които присъства темата за Индия. А това е интересно, защото по онова време Индия е била още по-непозната и “тъмна” отколкото днес, но въпреки това е съществувал стремеж към опознаване на Изтока и приобщаването му към европейската атмосфера.
Индия в „Пътуване до Индия” на Е.М Фостър и в „Мисиз Далауей” на Вирджиния Улф. „Сидхарта” на Х.Хесе
Романът “Пътуване до Индия”(1924) не само включва темата за Индия в рамките на повествованието си, а е ориентиран директно към британското управление там и Индийското национално движение за освобождение. Действието е ориентирано главно около три персонажа : Д-р Азиз (млад лекар мюсюлманин, който работи в Британската болница в Чандрапор и при когото интуицията надделява над логиката, емоцията над разума – характеристика, която не му позволява да погледне на ситуацията без излишна емоция – нещо което Фостър определя като основна индийска “неспособност”); британският му приятел Фийлдинг (чийто скован западен ум не може да разбере индийската “мистерия”, но същевременно е толерантен и се отнася с уважение към индийците; и Адела (британска учителка, която отива с намерението да види и да се докосне до истинската Индия). Основни теми в книгата са трудностите в приятелството между англичанин и индиец; расизма и потисчеството на британците, които властват в Индия по това време; неразгадаемостта, заплетеността и мистичното в индийската култура и , не на последно място, единството между всички същества.
Приятелството между индиец и британец се оказва невъзможно и както Азиз казва: “англичанин и индиец не могат да бъдат истински приятели докато Индия е подвластна на Великобритания”. Не е спестено и расисткото, пренебрежително, издевателско отношение на англичаните над местното население и като резултат от това в романа е показано как индийците започват да презират англичаните. Интересно е как Фостър успява да пресъздаде как западният ум разбира или по-точно не разбира многообразието на Индия. Тъй като човекът на Запада мисли по коренно различен начин и винаги се опитва да постави нещата в категории, за него Индия изглежда като бъркотия, смесица от неподредени елементи, които не се поддават на окачествяаване. Самата Индия е достатъчно контрастна, противоречива и същевременно изключително единна в своето разнообразие и пъстрота. Фостър показва как британският ум не е в състояние да възприеме мозайката на индийската култура, защото Индия не се поддава на ред и категоризация. Авторът непрестанно загатва за сблъсъка между робуващия на логиката и скован от разума британски (западен) ум и естествеността и ирационалността на Индия (Изтока).
Учудващо е как един английски автор успява да улови културните различия, да разкрие закостенелостта на Запада, както и да напише всияко това, имайки предвид времето – периодът между Първата и Втората световна война и британското колониално господство в Индия. Това е и време, в което Индия не е “популярна” в Европа и единственият ѝ пробив на европейската културна и литературна сцена е “Сидхарта” на Херман Хесе.
Само година по-късно и Вирджиния Улф публикува “Мисиз Далауей”. На фона на всички идеи, внушения и образи в книгата, прокрадването на Индия е незначително. Тя присъства само със своята екзотичност, ниезвестност и отдалеченост, като страната, в която един от героите – Питър Уолш – прекарва пет години от живота си. Да, в романа непрекъснато има леки загатвания за Индия – за жените там, “тези празноглави, хубавки, повърхностни глупачки”; за англичаните, завърнали се оттам, които “мрачно обсъждат упадъка на света”; за “драматичното” положение на Индия, за нехайството и незаинтересоваността на англичаните по отношение на страната, която е част от колониалното им богатство. Откриваме и противопоставяне между организираността на западния град Лондон и, в известен смисъл, бъркотията, разпиляността на Изтока.
Присъствието на Индия в “Мисиз Далауей”, макар и като странично обстоятелство, е напълно естествено, като се вземе прдвид факта, че книгата излиза през 1925 г. след “Сидхарта” (1922) и “Пътуване до Индия” (1924). Като английска писателка, която пише през колониално време, съвсем естествено вмъква индийското и източното в романа, който ѝ отрежда почетно място сред писателите модернисти на 20в. Дори някои от основните теми и внушения на “Мисиз Далауей” по някакъв начин отнасят съзнанието ни към Изтока. Конфликтът между вътрешното Аз и ролята, наложена от социума; вечността, голямото време и нашето място в тях; заглушената природност и ограниченията на цивилизацията – всички тези проблеми са общочовешки, но всъщност източната култура и философия в много по-голяма степен е ангажирана с тях.
В крайна сметка с публикуването на “Сидхарта” се осъществява своеобразно преплитане на Изтока и Запада и е естествено произведенията след това да не се придържат строго към западната действителност. Дори “Сидхарта” е свидетелство за пътя, който Хесе извървява от неоромантичните търсения до универсалните въпроси на религията, философията и културата. Безспорно тази книга на Хесе става основа и за следващите му две големи произведения “Степният вълк” и “Игра на стъклени перли”, които също имат значителен принос за европейската литература през 20в.
Разбира се, не може да се твърди, че всички споменати творби са представлявали интерес само защото се усеща източното присъствие в тях. Но в литературата, философията и културата диаллогът между Изтока и Запада винаги е привличал вниманието и е подтиквал творците към търсения от различен тип. Сякаш това са два различни свята, за които един от малкото начини да бъдат сближени и обединени е литературата. Защото именно в литературното пространство се създава диалог и обмен на идеи, защото там сблъсъкът на цивилизациите може да бъде красноречиво показан дори само чрез образите и поведението на героите ( както е в “Пътуване до Индия). Именно чрез литературата успяваме едновременно да разграничим или сближим различни и далечни светове. В този смисъл, тъй като литературата е поле на културно взаимодействие, съвсем естествен е фактът, че Индия става обект на по-незначителни или по-мащабни търсения на авторите от 20в. Ролята на Херман Хесе в този процес е значителна, тъй като и с личната, и с творческата си история той е един от първите “посланици” на Изтока в европейската литература от миналия век. Произведенията му успяват да намерят допирни точки между тези два напълно различни свята, да пробудят интереса на европейския читател и писател, да разчупят скования западен ум и да направят по разбираема “плетеницата” на Изтока.
автор: Елена Щерева
снимка: unsplash.com; Sabine Schulte
