В първия момент двете думи “индийски” и “блог” ми се сториха напълно несъвместими. Комбинацията ми звучеше някак чуждо и странно. От една страна, традиционната и донякъде консервативна Индия, а от друга, нещо толкова модерно и съвсем прясно изкарано от “казана” на технологичния кипеж, като блога. Да, Индия се слави като “страната на компютрите и софтуера”, но от личните си наблюдения върху състоянието на компютърните клубове и потреблението на интернет в страната бях останала с впечатлението, че този етикет има много по-тесни измерения, отколкото си представях. Не ме притесняваше толкова техническият аспект, колкото чисто социалният. Бумът на този особен формат “уеб дневник” в западния свят е напълно обясним. През последните десетилетия Западът отдаде вниманието си на финансовия прогрес и загърби някои жизненоважни свои нужди. Впримчен в мисълта за работа и страдащ от хронична липса на време,той пренебрегна необходимостта от естествено и непосредствено общуване и най-важното, от акта на споделяне. Интернет форумите, чатовете, сега и блоговете му помогнаха да си припомни важността от съхраняване на този заложен в човека инстинкт и да запълни социалната ниша в себе си. Нещо повече, западното общество, чиито идеали бяха къде сериозно разклатени, къде напълно потъпкани през изминалия век на войни, диктатури, отчуждение и сега капитализъм получи златна възможност чрез виртуалното пространство за по лесен и общодостъпен начин да вдъхне живот на нещата, които са го вдъхновявали, на своите вътрешни пориви, като се обединява с различни хора по света в групи, споделящи общи интереси, идеали и стремежи. Защото идеалите са основният двигател за развитие на човечеството, те са опорите, които крепят всяка общност. А през последните десетилетия цялата европейска общност съвсем съзнателно вървеше към онази табела насред пустошта, на която с големи букви пише “Безпътица”.
В Индия този проблем далеч не е налице. Винаги съм мислела, че там хората нямат остра нужда да общуват във виртуалното пространство, както на Запад, защото преградите между индивидите не са толкова големи. На улицата понятието “непознат” не е причина за излишен смут и притеснение, както у нас. На практика то почти не съществува, защото непознатите, чакащи на спирката, пред магазина или просто вървящи в една посока с лекота се превръщат в познати. Нещо повече понятието “индивид” е обречено на мижаво съществувание в тази среда, в която хората са принудени да живеят рамо до рамо и да споделят всичко. Забелязала съм, че в празно купе на влак или в автобус хората у нас предпочитат да избегнат близостта с другия и да седнат на известно разстояние от него, докато индийците в същата ситуация предпочитат точно обратното – да се настанят до единствените пътници, за да имат с кого да си говорят.
Затова смятах, че подобна форма на общуване като блоговете все още не вирее в особената културна почва на Индия. Смятах, че е възможно да бъде позната на индисйкото общество, но изключвах да е популярна, както не беше популярна и в България допреди около година. А възможността известни индийски личности да са се ориентирали толкова бързо в тази новаторска идея ми изглеждаше крайно невероятна.
Уви, бях сгрешила. Индийският блог не просто същестувава като съвсем нормално понятие, а битува в интернет пространството от години. Добре познат е както на обикновените потребители, така и на “солта” в индийската общество, или на звездите.
Да вземем за пример блога на най-любимия и уважаван от всички дългогодишен боливудски актьор Амитабх Баччан. Този, заради чийто автограф малкият Джамал Малик от отличения с Оскар филм Беднякът милионер скочи в помийната яма. Сцената никак не е преувеличена. Всеки ден множество индийци скачат в “помийната яма” на бедния живот и излизат от нея с единствената мисъл, че в края на деня ще седнат пред малкия екран за поредната доза телевизионен опиум. Защото в често скованото от предразсъдъци индийско общество, където изразът “всяка жаба да си знае гьола” е утвърден стереотип на поведение, киното е онази вълшебна пръчица, която превръща невъзможното във възможно, която за няколко часа преобразява бедния, неуспелия и отритнат човек в богат на достойнства, сполучил в любовта, притежаващ пари и красота герой. Чрез киното масовият потребител вкусва сладостта на живота, който знае, че едва ли някога би притежавал и поради това не се и стреми да го има. Единственото, което иска е да сложи розовите очила и почти по детски да придружи героите в техните магични, изпълнени с повратности и изпитаниясъдби, в които винаги любовта, добротата и светлината възтържествуват. С киното човекът пред екрана по-лесно преглътва своите несгоди и събира сили да продължи борбата в сивото, безлично ежедневие, като същевремнно запазва вярата си в истинските ценности. Освен наркотичен ефект киното изпълнява и функцията да възпитава. То е средство за утвърждаване на човешките ценности като цяло, на морално-етичните устои на семйството, дома и обществото, както и за внушаване на политически и социални парадигми. А индийското кино пък има майсторското умение да “бърка” в необятната кутия на човешката душа и да изважда оттам всички скъпоценни камъни на емоционалните състояния – диаманта на радостта, аметиста на тъгата, рубина на любовта, сапфира на страха и изумруда на омиротворението. Затова малки и големи, бедни и богати знаят песните и танците, помнят наизуст крилати фрази и реплики на героите и се вълнуват от живота на всеки актьор като на член от семейството.
За уникалната роля на индийското кино в ежедневието на милярдното население можем да разберем само като хвърлим бегъл поглед на блога на Амитабх Баччан ( Вж http://bigb.bigadda.com/). Блог, в който изпъкват две неща – снимката на достолепния му автор и числото на дните, в които той е отделял време да споделя мислите, чувствата и настроенията си със широката публика. А именно стойността на дните с откровения почти не се различава от общото число на изминалите дни, откакто Амитабх, е започнал своя блог през април 2008 г. За почитателите на индийското кино, а може да се каже, че и за целия индийски народ, Баччан е идол в много отношения. Наричан е “краля на индийското кино” и е син на известния индийски поет Хариванш Рай Баччан и започва своята кариера в периода на “сърдитите млади хора”. Участва в повече от сто индийски филма, много от които изключителни хитове, а напоследък и в най-популярните индийски телевизионни сериали и в продукции на Холивуд. Със своя дълбок и пленяващ глас и изключителна популярност Баччан става привлекателен и з политическите кръгове. Предложен за депутат в парламента, той бива избран с огромно мнозинство особено в своя роден град Аллахабад – един от големите културни центрове на северна Индия. Не след дълго обаче, разочарован от бюрокрацията в политиката, на 55-годишна възраст той се оттегля от мястото си в парламента и продължава филмовата си кариера. През творческия си път Баччан получава осем пъти награда за най-добър актьор на годината и всъщност от 1970 г. насам, когато дебютира във филма Саат хиндустани (Седмина индийци), почти няма година без национална или международна награда или отличие. През 200 г. става първият азиатски актьор, представен с восъчна фигура в музея Мадам Тюсо.
В момента актьорът е на 66-годишна възраст и въобще не може да се каже, че кариерата му е към своя край. “Щастлив съм от начина, по който се развиха нещата…от това как се развиха животът и кариерата ми – получих много повече, отколкото някога бях очаквал. Надявам се, че ще продължа да работя, докато здравето ми позволява. Чакат ме проекти.”, обнадеждено споделя самият Баччан за живота си. Няма да сгрешим, ако кажем, че той е от малкото публични личности, който се опитва да стои близо до хората и то по неподправен и ненатрапчив начин. В известен смисъл блогът на Големия Б, както още е известен Баччан, е типичен виртуален дневник, тъй като актьорът споделя свои мисли, емоции, преживявания, предстоящи събития, дори помества коментари на крикет мачове. А заедно с коментарите на читателите придобива облика на форум, тъй като фамилиарността и липсата на дистанция между актьора и читателите е първото нещо, което свидетелства за естественото, земно и човешко поведение на иначе голямата звезда Амитабх Баччан. В определен момент дори може да накара човек да се усъмни дали този блог наистина се води от самия Баччан, или пък не е само за тесен кръг от негови близки хора. Но уви, истината е, че “актьорът с бяла брада и черна коса” (както го наричат мнозина, които не го познават добре) не се оттегля изцяло в територията на знаменитостите и именно този факт го прави толкова популярен , почитан и ценен от малки и големи, от хора от всички прослойки, тъй като за много от тях минималният контакт с Баччан е равносилен на докосване до света, който иначе си остава единствено в списанията и на екрана.
Не без значение е и фактът, че блогът на Баччан е редовно поддържан от самото си начало – нещо, което не се наблюдава при всички блогове, като се изключат първите месеци на ентусиазъм от страна на авторите. Да, отттук не можем да научим подробности за биографията или филмографията на Амитабх Баччан, но, от друга страна, възможността да надникнем в истинското му ежедневие, а не представеното в пресата, да му зададем въпроси с реалното очакване да плучим отговор или просто да обменим впечатления или да отправим поздравления, не може да бъде заменена от никоя подробна статия или медийно предаване. Това далеч не означава, че последователи на блога на Баччан са единствено неговите почитатели. Несъмнено всеки, който обича да говори за нещата от живота, да дискутира теми свързани с политиката, спорта, философията, киното, литературата и какво ли още не, би намерил интересно поле за изява, събеседници и съмишленици, един от които човекът, а не звездата, Баччан.
Интересна е и визията на блога. Оформен семпло и ненатрапчиво, единственото, което на пръв поглед привлича вниманието, е снимката на Баччан, придружена от най-често поетичен цитат от баща му Хариванш Рай Баччан. Липсват кичозността и натруфеността, които обикновено очакваме да излъчва всичко индийско. Повечето публикации са на английски, но има и такива на хинди. Същото важи и за коментарите, чийто брой е най-малко сто към всяка публикация. Това, разбира се, се дължи до голяма степен на факта, че заедно с литературата и политиката, кино индустрията в Индия заема важно място в обществения и икономическия живот и в ежедневието на обикновените хора. Понастоящем индийската филмова индустрия бълва по над 700 филма годишнои както е случаят и с Холивуд, индийските филми днес носят по-големи приходи от разпространението им пос вета, отколкото в собствената им страна. В такъв случай напълно естествено е влиятелна личност като Амитабх Баччан да бъде толкова известен и почитан, колкото някой от големите индийски автори, общественици и политици.
От последните изключително изтъкнат е Лалчанд Кишан Адвани, известен повече като Лал Кришна Адвани. Неговото участие във виртуалното пространство датира съвсем от скоро – от началото на тази година, като блогът му ( Вж. http://blog.lkadvani.in/) има две версии – на английски и на хинди. Лал Кришна Адвани е роден през 1927 г. и досега продължава политическите си и обществени дейности. Оглавявал е т.нар. Бхаджпа т.е партията Бхартия Джаната Парти, която сега е основна опозиционна партия в индийския парламент, а в периода 2002-2004 е заемал поста вицепремиер. Понастоящем е лидер на опозицията в долната камара на индийския парламент. Започва политическата си кариера в средата на миналия век и успява да превърне Бхаджпа във влиятелна сила на политическата сцена. Животът му е описан в автобиографията Моята страна, моят живот, която излиза през март 2008 г.
Още от титулната част на блога личи обществено-политическата насоченост на темите и публикациите в него. До изображението на достолепния Адвани е изписан постулатът „Добро управление, развитие, сигурност”. В първата си публикация с дата 07.01.2009 г. Адвани изразява вълнението си от това, че има възможността да използва Интернет в тази негова форма като платформа за политическо общуване, както и за предизборни кампании. Той самият приветства блога като нова форма на себеизразяване и казва: “Аз съм технологически неграмотен що се отнася до методите на комуникация. Но моята философия по този въпрос е проста: всичко, което работи, заслужава да бъде приветствано. В политическия си живот, обхващащ цели шест десетилетия, съм усвоявал всяко ново средство за комуникация от най-старите и прости електронни органайзъри “Касио” до съвременните айпод и айфон.”
Публикациите на Адвани са най-разнообразни: от преглед на значими произведения и наскоро публикувани книги на философска и социална тематика, през въпроси, свързани с националната идентичност и положението в различни щати и региони на Индия, до естеството и принципите на отделни религии, както и цитати на значими личности и духовни водачи като Шри Ауробиндо и Махатма Ганди. Тук ще си позволя да цитирам публикуваните от Адвани т.нар Седемте обществени порока според Махатма Ганди, а именно: “Политика без принципи, богатство без труд, удоволствие без съзнание, знание без характер, търговия без морал, наука без хуманност, почитание без жертва.” В този смисъл, Адвани не се опитва да прокламира единствено политически принципи или да използва блога като допълнително средство за пропаганда, а споделя своите морални възгледи, интереси, утвърждава идеята за национално самосъзнание и социална взаимопомощ. Блогът на Адвани, подобно на този на Баччан, е традиционен т.е напълно отговаря на формата дневник и в известен смисъл съчетава личния с тематичния дневник т.е различни събития, пречупени през призмата на собствените възприятия, емоции и схващания. И двата споменати блога не изобилстват от връзки или препратки към други блогове или уебсайтове и определено не залагат на многообразието или изобилието, а на възможността блога да се използва като средство за споделяне, общуване и взаимно влияние. Лал Кришна Адвани дори дава препратка към страницата, посветена на споменатата му автобиография Моята страна, моят живот. Книга, определяна като политически мемоар, който е високо ценен от критиците заради това, че представя динамичния живот на Адвани, развитието на неговата партия и неговия, индийския, народ.
Завиден по отношение на разнообразието и изобилието от публикации е блогът на Гурчаран Дас (Вж http://gurcharandas.blogspot.com/) – известен писател, журналист, общественик и съветник към индийското правителство. Автор е на няколко бестселъра, сред които India Unbound, филмиран от БиБиСи. Пише колонка за индийските ежедневници Таймс ъф Индия и Дейник Бхаскар, както и за Уол Стрийт Джърнъл, Файненшъл Таймс и Тайм Мегазин. Много от публикациите в блога му са статиите му, публикувани в различните вестници и списания. Но това, което несъмнено прави впечатление е дългата история на блога и пълният му архив. Гурчаран Дас поддържа блога си от повече от десет години, от декември 1998 г. Публикациите му третират различни теми от световно значение, различни международни събития, политическата, икономическата и социалната ситуация в Индия. Всъщност тук всеки може да открие по нещо интересно, защото освен многообразните и многобройни публикации, които действително се отличават с висок стил и език, блогът съдържа препратки към различни статии, както и към част от книгите на Гурчаран Дас. Завиден и учудващ е фактът, че въпреки високото си образование (завършил е философия и политика в Харвардския университет) и ерудиция, както и възможността да живее и работи извън Индия, за разлика от много свои съграждани, които биха предпочели емиграцията в САЩ или Англия, Гурчаран Дас понастоящем живее със семейството си в Делхи.
Ще кажете, че индийският букет от блогове, който ви предлага интернет пространството е монополизиран от мъжкия пол и че в него няма място за жени, но за да ви опровергая, ще си позволя да представя накратко и блога на Шобха Раджадхякша, известна повече като Шобха Де, индийска писателка и журналистка от град Мумбай, щата Махаращра. Блогът ѝ (Вж http://shobhaade.blogspot.com/) бих определила като литературен дневник, тъй като повечето и публикации са написани под формата на разкази-откровения или имат есеистичен и журналистически привкус.Това, което веднага прави впечатление е огромният брой последователи – близо 900, при все че блогът ѝ съществува едва от април 2008 г. Съдържа скромен списък с препратки към други блогове, както и няколко материала за самата Шобха Де. В страна като Индия, където жените рядко пожелават или получават възможността за публична изява или кариера (въпреки че през последните години се наблюдава значителна промяна към увеличаване на женското участие във всички обществени сфери), Шобха Де несъмнено може да послужи за пример за талантлива, ерудирана и успяла жена, с изключително модерно мислене и раздвижен и увлекателен стил на писане. След като прегледах публикациите в блога ѝ, установих, че те не са насочени към определен кръг от хора, определена възрастова или социална група. Могат да бъдат прочетени като особен тип разкази, или като особен тип статии, тъй като притежават и художествени, и публицистични черти, а някои от тях клонят към епистоларния жанр.
Това, което винаги е будело недоумение в мен, е огромният брои пишещи хора, хора на творчеството в Индия. Първоначалното ми съмнение в индийското участие в блог пространството не само че не беше потвърдено, но за пореден път си дадох сметка, че в страна катто Индия, където неграмотността в определени щати достига до 70-80 процента, броят на писателите е горе-долу равен на този на грамотните хора. Книгоиздаването в Индия заема достойно място рамо до рамо с филмовата индустрия по количество на продукцията. Често аз самата си мисля, че голямата продуктивност във всяка сфера е свързана с огромната територия и броя на населението, което отдавна надвиши милиард. Но не това е причината. Истината е, че в Индия синтеза на традиционно и модерно притежава особен колорит. От една страна, литературата, философията, религията са неизменна част от традиционното индийско мислене и никога не биват променяни драстично или загърбвани по някакъв начин. От друга страна, те придобиват ново битие благодарение на модерните явления и технологии, чиято проява е и блогът. В този смисъл, смятам, че в Индия блогът тепърва ще се радва на още по-голяма популярност, за което свидетелства и фактът, че освен обикновените блогъри, все повече известни личности предпочитат блога пред уебсайта, заради възможността за лична намеса, изява и пряко общуване.
автор: Елена Щерева
Текстът е публикуван в бр.21 на “Литературен вестник”, юни 2009 г.
снимка: unsplash.com; Chang Duong
