Характерният стил на рисуване, познат като мадхубани или митхила по името на района, откъдето произлиза, е запазена марка за индийския щат Бихар и за Непал. Според преданията изкуството датира от времето на цар Джанака, който поръчал на местни художници да изрисуват стените на двореца по възможно най-изящния начин за сватбата на легендарните герои Рама и Сита . Само жени имали право да изрисуват брачното ложе на младоженците.
В най-ранните си форми стилът мадхубани изобразявал различни растителни и животински видове като възхвала на плодородието и цикъла на живота. Това домашно ритуално изкуство било непознато за външния свят до голямото земетресение в Бихар през 1934 г. По време на инспекцията за установяване на пораженията от голямото бедствие британският държавен служител Уилям Арчър с изненада открива характерните рисунки, одухотворяващи индийските домове. Той е поразен от красотата им, но най-вече от стиловите прилики с изкуствата на западни художници като Клее, Миро, Пикасо. Именно Арчър прави първите документални снимки на рисунки митхила, с които разполгаме до днес. През 1949 г. неговата статия в индийския журнал за изкуство Марг привлича обществения интерес към този непознат дотогава стил.
Ново бедствие през 1960 г. – този път тежка суша – стимулира Националния борд за занаяти да предприеме инициатива, с която да убеди местните жителки на област Мадхубани да пресъздадат своите умения върху хартиени платна. Сред избраните жени се отличават и няколко изключително талантливи майсторки на четката, които впечатляват цялата общественост с богатата визуална култура, в която са възпитани. Не след дълго четири от тях започват да обикалят Европа, Русия и САЩ и да представят стила митхила на световната сцена. Успехите им провокират и други жени от района, включително от най-бедните прослойки, да фокусират вниманието си върху рисуванена хартия.
До 1970 г. успехът на картините митхила, отличаващи се значително от останалите художествени традиции на Индия, привлича търговци и прекупвачи от столицата Делхи. Водени от личния, а не естетическия си интерес, търговците налагат своите виждания върху изкуството, като изискват от художниците да произвеждарт платна, изобразяващи най-търсените сцени от хиндуистката митология. Шаблоността се отразява зле на развитието на митхила, докато не се намесват индийски и чужди меценати, сред които френски писатели, немски антрополози и активисти, които започват да стимулират местните майстори да творят нови, разнообразни и най-вече родени от вдъхновението мотиви. Мадхубани получава национално признание през 1975 г., когато президентът на Индия връчва наградата Падма Шри на Джагдамба Деви, първата жителка на Мадхубани, отличена с престижното отличие. Оттогава насам са присъдени награди на редица други художнички от района – Ганга Деви, Махасундари Деви, Сита Деви, Бхарти Даял, Буа Деви и др.
Това, което прави изкуството митхила толкова важно за Индия е, че всъщност предоставя уникална възможност на редица местни жители да подобрят живота си. Допреди откриването му работата на жените от областта Мадхубани се свежда до отглеждане на децата, стопанисването и разкрасяването на дома. Но рисуването върху платно с търговска цел променя коренно начина им на живот. Освен че допринасят значително за семейната хазна жените от област Мадхубани печелят национално и световно признание. Днес не е необичайно за тях да пътуват из страната и света, за да представят своите произведения и да участват в различни форуми и изложби. От един момент натактък жените от Мадхубани вече не творят анонимно фолклорно изкуство. Те са ценени като съвременни художници, а произведенията им носят подписа на своя автор. Наред с икономическия успех, възможностите да пътуват, да участват в радио и телевизионни предавания и да се образоват отварят пред тях безброй нови хоризонти. Това провокира не само жените, но и някои мъже от района да се захванат с изкуството.
Разбира се, съществува и мнението, че комерсиализирането на изкуството митхила е довело до неговото обезсмисляне като ритуална дейност, но за сметка на това то продължава да има социална функция. Това е един от най-съществените начини за жените да изразят своята критичност и възгледите си по актуални обществени проблеми.
превод от английски: Елена Щерева
материалът е публикуван в списание „Светилник“, бр.17,2015
снимка: www.artzolo.com
