от Сунанда Варма
Д-р Вимлеш Канти Варма е изтъкнат експерт по лингвистика и хинди, създател на първия в света българскo-хинди речник. Той е познат като специалист в областта на лингвистиката, многоуважаван преподавател по хинди с огромна роля в разпространението на езика сред индийската диаспора. Въпреки това той предпочита да представя себе си като изследовател, тъй като основната му мисия е свързана с изработването на техники за ефективно езиково обучение. Д-р Варма (74 г.) е разработил, систематизирал и приложил няколко обучителни програми за изучаване на хинди от чужденци. Неговото име и преподавателската му дейност се свързват с университети в Канада, България и Фиджи, с Американския институт по индийски науки, Макс Мюлер Бхаван (културното крило към германското посолство в Индия) и Делхийския университет в Индия. Изработеният от Варма българско-хинди речник (1978 г.) е пионерски труд в сферата на лексикографията, докато неговият хинди-английски речник за учащи (2006 г.) е първият педагогически речник, предназначен специално за чужденци, обучаващи се на езика хинди. Непосилно е да обхванем всички аспекти от дейността му в едно интервю и поради тази причина избрах да се фокусирам върху неговата научна дейност в България.
Занимавали сте се дълго време с български език, за да преподавате хинди. Какво Ви заведе в България?
Връзката ми с България датира отпреди 40 години. Съгласно културните спогодби между двете страни беше решено да се изготви програма за обучение по хинди в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1947г. Българското правителство беше особено отзивчиво. Аз и жена ми получихме разрешение да изучаваме български език в Департамента за езиково обучение. Методологията им беше много ефективна и ползотворна. Постепенно овладяхме езика до ниво, което ни позволяваше да поддържаме разговор и да оценим местната литература. След завръщането си от България продължихме да усъвършенстваме познанията си до възможно най-високото ниво в рамките на Делхийския университет.
Какви бяха първите Ви студенти? Каква беше причината да изучават хинди?
През първата година имахме шестима студенти. Повечето бяха по-възрастни от мен и специалисти в своите области. Имаше геолог, философ, компютърен експерт и един утвърден специалист на възраст около 65 години. Всички те се интересуваха от индийска философия и култура. Питаеха огромна почит и любов към Индия и индийците. В часовете акцент не беше само езикът, а всичко това, до което той можеше да ги заведе.
Беше ли Ви трудно да се приспособите към новата среда, когато за самият Вас българският е бил нещо ново?
Всеки ден се учехме и това ни доставяше огромно удоволствие. Хората бяха крайно приветливи и благоразположени. С течение на времето те ме запознаха с родното им изкуство, литература, музика, танци и кухня. Канеха ни в домовете и селата си. Забелязах, че в повечето домове присъстваше малка библиотека и сред заглавията почти винаги фигурираше „Панчатантра“ в превод на Йордан Милев, за която знам, че се изчерпала на втория ден от издаването й.
Кога решихте да изготвите материал за преподаване?
След около месец от обучението дойде директорът на отдела проф. Страшимир Димитров и ме покани да изготвя обучителен материал за университета с перспективата курсът да се разраства. В рамките на три години изготвих три книги, покриващи всички компоненти за изучаването на хинди – учебник, българско-хинди речник и фонетика на хинди. Докато работех по първия учебник, нямаше технологическа възможност да създавам текстове на азбуката деванагари. Затова написах на ръка цялата книга от над 650 страници. Помолих жена ми Дхийра да помогне с илюстриране на материала в учебника. За мен беше голяма чест фактът, че световно признатият лингвист акад. Владимир Георгиев се съгласи да напише предговора към изданието. В предговора той бегло засяга темата за близостта между санскрит, хинди и български. След издаването на учебника по хинди тогавашният индийски посланик Дж. Р. Хирематх организира грандиозно събитие, на което присъстваха академици, дипломати, министри, студенти по хинди и приятели на Индия.
А нямаше ли да Ви е по-лесно да работите по хинди-български речник?
Безспорно за мен щеше да е по-лесно. Но целта ми беше да улесня възможно най-много българските студенти. Учениците ми следяха с ентусиазъм текстовете, върху които работех. Двама от тях, Георги Павлов (геолог) и Георги Бъмбаров (учител по химия) заедно със студента по икономика от Бангладеш Иршад Камал Кхан (доскоро заместник-ректор на университета в Читтагонг) ми помогнаха значително в изготвянето на речника. По това време вече разполагах с пишеща машина на хинди. Аз набирах текста на хинди, а студентите работеха по българските части. Спомням си неуморните усилия на българския лексикограф проф. Тодор Тодоров, който беше назначен от Българската академия на науките, за да прегледа целия ръкопис. В продължение на месец работихме съвместно, докато коригираме и подобрим българския текст.
Какво е мнението Ви за индологическия отдел в София от днешна гледна точка?
Виждам с особено голямо задоволство това, че отделът процъфтява. Вече разполага със студенти, достигащи до степен „доктор“ и е признат за един от добрите обучителни центрове в Европа.
Четири десетилетия по-късно продължавате да сте свързан с България чрез своите трудове…
Връзките, които се създават след конструктивно сътрудничество, преодоляват границите на географските и времеви разстояния. За мен беше привилегия, че допринесох за сближаването на двете страни чрез езика и културата, не само докато бях на място, но и след това. Прекарахме в България четири благодатни години. Преди да поемем обратно за Индия, известният български писател Антон Дончев ме помоли да преведа на хинди неговия станал класика роман “Време разделно”. Това беше огромна чест за мен. Бях чел творбите му наред с тези на още значими български автори. Приех поканата. Това беше гигантски труд, по който работихме заедно с жена ми Дхийра. След това продължихме да превеждаме още няколко български класики. За всички тях избрахме да превеждаме директно от езика източник, без да търсим посредничеството на друг език. Бях истински щастлив, когато българското правителство на два пъти ми връчи почетни отличия – „1300 години България“ (1981 г.) и „Златна лаврова клонка“ (2004 г.).
Когато мислите за връзката си с България и хората там, какво изниква в ума Ви?
Много неща. Мащабът на продуктивната работа, а също и приятелствата, които завързах там, продължават да ме стимулират да работя в посока към построяването на мостове между двете страни. Никога няма да забравя гледката на Софийското летище непосредствено преди отпътуването ни за Индия. Всички наши приятели дойдоха да ни изпратят. Багажът ни беше над допустимия заради многото книги, което пренасяхме. Служителят естествено поиска да доплатим за свръхбагаж. Щом чуха това, приятелите ни се намесиха, всеки готов да допринесе с нещо за това да отнесем колекцията си в Индия. Служителят беше поразен от случващото се. След малко каза: „Очевидно сте много обичани в нашата страна. След като сте докоснали толкова мои сънародници, за мен ще е радост да Ви изпратя оттук с целия Ви багаж“. Взаимоотношенията между индивиди и държави процъфтяват въз основа на взаимното уважение, разбирателство и сътрудничество. Езикът е незаменимо средство за създаване на връзки и за утвърждаването им. Признателен съм, че получих възможността да го сторя и аз.
превод: Николай Янков ©
публикувано в списание Светилник, бр. 19 ©
