Войната е нещо страшно, никой не се съмнява в това. Земя, сбъхтана от самоходни гаубици и надупчена от окопи. Небе, продънено от оглушителни снаряди. Зеещи като рани ниви, изпод които наблюдават озъбени черепи. Жълти кости, хрущящи под танкови вериги. Червени вади кръв по калдъръма. Натъпкани със стенещи тела болници, преливащи от гилзи църкви.
Войната, обаче, има и други последствия, много по-страшни от външните измерения на разрухата. За тия последствия пише един пруски офицер през 1871 г.:
Вече 5 месеца и половина, откакто това продължава, и най-накрая, след като присъствам само на сцени на унищожение и убийства, започвам да губя власт над себе си. Чувствам, че разсъдъкът ме напуска, страх ме е, че полудявам: дори гледката на един-единствен цял, непокътнат предмет опъва нервите ми. Шумът от махалото на часовника те дразни, счупваш го; разбиваш на парчета чашата, чиято дръжка не е отчупена; разкъсваш пердетата, от които войниците не са си направили носни кърпи; нито едно стъкло не остава цяло, нарязваш картините – унищожаваш всичко заради самото унищожение, защото не знаеш дали ще си жив на другия ден.
Войната е нещо страшно. Безподобно зло. Сещам се героините на Алберто Моравия от романа “Чочарка”. Чезира и Розета, майка и дъщеря, след края на войната се връщат в Рим, но вече преобразени – майката е станала крадла, а дъщерята проститутка, която в един миг задоволява похотта си с непознат, а в следващия гледа безстрастно как мъжът е отпуснал мъртвото си тяло до нейното. Тя дори не трепва. Няма сили да изтръгне от сърцето си нито болка, нито страх. Напълно безразлична е.
Това е чудовищното лице на войната.
Когато си във война изкушението излиза по-силно от съвестта. Нямаш морални спирачки пред нисшите страсти и щения. В мирно време може да си обикновен работник, ковач, шофьор, който почтено храни семейството си и уважава своите приятели, но във война спираш да признаваш човека насреща. Във война следваш своите инстинкти на самосъхранение, които оправдават демоните в теб – убийството, кражбата, лъжата, грубостта. Във война този инстинкт е окуражаван. Вътрешният глас ти казва „всичко е позволено“ в името на спасението. Утешаваш се, че само да свърши войната отново ще бъдеш такъв, какъвто си бил някога. За съжаление обаче никой, който си е позволявал всичко по време на война, не би могъл да се върне към предишния си Аз.
България днес е във война. Страшна, унищожителна война.
Най-пагубното нещо в една война е достигането на онази точка, в която собствените ни нещастия ни правят равнодушни към нещастията на другите. Войната прави хората безчувствени, жестокосърдечни, убива в тях милосърдието. Сърцето се вкоравява и претръпва. Не изпитва нищо, както когато човек се е изгорил и после мястото на изгореното се втърдява, става мазолесто и той може да прокара игла през грубата плът, без да усети болка. Не съществува милост, вълнение, човешко състрадание.
Във война се криеш зад врати, стени и ограждения. А хората говорят през стъклата на прозорците. Някой ти говори, казва нещо, ти се мъчеш да го чуеш, но не чуваш нищо или просто се преструваш, че не чуваш. Виждаш го как мърда устни, но стъклото ти пречи да го разбереш.
„Отивайте да бедствате някъде другаде“, прозвучава глухо гласът на съдържателите на заслон „Черни връх“, когато изпаднал в хипотермия човек моли за подслон навръх Нова година.
Така изглежда лицето на войната. Когато човек откаже да чуе. Когато поставя невидими прозорци между себе си и другите. Когато реши да затръшне вратата под носа на умиращ човек.
Да, България от години насам е разтърсвана от грохот, унищожителен като този от военни снаряди. Грохот на безшумна война, която ни изкривява до неузнаваемост. Грохотът е навлязъл дълбоко в живота ни до такава степен, че ни се струва нещо нормално, към което сме привикнали толкова, че ако някой ден спре, бихме се учудили. Войната е станала част от природата, от средата, сякаш този грохот е примесен с димния въздух и със светлината на слънцето.
Това е грохотът на нихилизма. Снарядите на отчуждението, които ни раздират със своите шрапнели. Не в небето над нас се трещи и гърми, а ние самите ежедневно се гърмим един другиго. Убиваме се с беразличието и апатията си.
Толкова сме уморени, че сме станали нечувствителни. Вцепенени, неподтливи, подобно на труп. Понякога имам чувството, че ако докосна човека до себе си, тъканта на кожата му ще ми даде усещането за камък или за нещо овъглено и изстинало. Трупове ли сме вече? Можем ли да докажем, че сме живи?
Да, във война сме. По време на война всичко е наопаки, целият живот е неразбираем, важните неща са престанали да бъдат важни, а маловажните са станали важни. Във войната първо загиват най-добрите, защото са най-пожертвувателни, най-честни, а както знаем, правите дървета ги режат първи. Във войната оцеляват страхливците, безверниците, хората без гордост и чест, интересчиите. Те се спасяват и процъфтяват, после завземат държавата. Затова и държавата няма да направи нищо, за да спре тази война. Тя печели от нея. Под прикрието на мъглата безнравственият може да безчинства и да краде на спокойствие. Той има интерес от това.
Демокрацията на първо място иска морал, приятели! Това е разковничето към създаване на мирно и проспериращо общество. А в това няма кой друг да ни помогне. Само ние можем да го сторим.
„Унищожаваш всичко заради самото унищожение“, пише пруският офицер. Да, това е лицето на войната. Единственият начин да противодействаме на тази злокобна сила е да отворим вратата…за доброто. Пътят към избавлението минава през издигане на морала и нравствеността, през утвърждаване на себеотрицанието. Започнем ли, направим ли първата крачка, стъпка по стъпка черното кълбо на разрухата ще започне да изтънява, а грохотът в душите ни да отшумява.
Аз не искам да живея във война. Не желая разрухата, не искам нервите ми да се опъват при вида на нещо здраво, подредено, непокътнато. Единственото, което мога да направя, което съм длъжен да направя, за да оцелея като човек, е почукат ли ми на вратата с молба за помощ, да отворя и да подам ръка…
Нека заедно спрем тази война. Заедно да пожелаем промяната. Да издигнем доброто в себе си. Да се постараем втвърдената коричка, обгърнала сърцето, да омекне. И сигурен съм, че ще се почувстваме по-добре, по-силни и по-волеви.
Тогава ще сме с една крачка по-близо до лелеяната демокрация.
Защото мисля си, че 2019 година е също една врата и от действията ни зависи дали ще останем живи или ще сеем разруха и смърт…
© текст: Николай Янков
© снимка: Romeo Koitmae
