Черно

Рави Нехар си погледна часовника и хвърли бърз поглед върху съдържанието на автобуса, стар колкото самата вселена, но не остана особено доволен. „Любимата” му заслужаваше нещо повече от има-няма десетина селяни с чували стока, няколко войника с пушки и две майки с малки деца. Той огледа тъмносините планини на Химачал, надвиснали като гигантски чадър над кльофналия от годините автобус, безпомощно приклещен между железните тела на своите събратя, почиващи на малката автобусна гара. Слънцето, притихнало в духовно съзерцание, не помръдваше, а само наблюдаваше как блясъкът и на последната мисъл, способна да се отъждестви със земното и тленното, угасва в лабиринта от умствени улеи. То галеше с лъчите си големия Ом и двата тризъбеца, лепнати върху предното стъкло на автобуса и посипваше със слънчев прах гирляндите от жасминови цветя, седем чушлета и един зелен лимон против зли очи, нанизани на връв и висящи над автобусното табло, откъдето гледаха, (къде втренчено, къде блажено) няколко погледа... - на Кали, Дурга, Шива и Сай Баба от Ширди1. Точно зад шофьорското му място пък висеше календар, който увековечаваше момента на убийството на Индира Ганди: двама сикхи в зелени униформи изпразваха револверите си от упор в тялото на желязната лейди. Очилата ѝ бяха застинали във въздуха между разпилените листи хартия и червените петна с кръв, избили по блестящото ѝ бяло сари. Така изглеждаше лицето на сикхското отмъщение за несправедливостите, нанесени върху общността им. Не че Рави чак толкова харесваше календара, но той изразяваше личната му гражданска позиция. Никак не симпатизираше на семейство Ганди и измислената политика на Индийския национален конгрес. „Индира получи заслуженото си - обичаше да казва той. - В крайна сметка тя не се различаваше много от хора като Сталин или Хитлер. Ами Радживчо от същото това семейство, дето гушна милиони зелени и червени Ганди-та2 от случая „Бофорс“.3 Добре, че индийският народ бе достатъчно мъдър да свитне и него. Сега остава да теглят куршума и на тази никаквица, Соня Ганди, дето изпързаля  целия народ и продължава да си вее байрака като един от най-богатите политици в света след краля на Саудитска Арабия и султана на Бруней. Бивша стюардеса и натегачка, уж отказала се от престола, ала дърпа конците на всички. Не ще и дума, че на идващите избори ще гласувам за BJP4, и то само заради Моди!“ - така разсъждаваше Рави, когато в редките случаи на почивка сядаше със своите съседи да бистрят актуалните теми в индийската политика.

„Ти луд ли си! – му викаха - Да гласуваш за тоя пхенку5. Самовлюбен самохвалко, дето си мисли, че знае две и двеста. Ако прави, колкото говори, няма да има равен!”

„Вярно малко се изхвърля, ама пък не е да не прави нищо – отвръщаше той. - С едната ръка може и да прибира в джоба, ама с другата работи. Не като ония мискини, дето грабят с двете. А и му сече пипето, когато става дума за печелене на пари. Виж го само какво направи с Гуджарат. От пустош стана един от най-заможните щати. Без капка съмнение ще гласувам за Моди!”

„Абе, да управляш щат не е като да управляваш цялата страна. Моди е националист. А има ли нещо по-страшно от амбициозен политик, който вярва, че и сам може да оправи страна, голяма колкото континент. Такива като него са най-опасни.”

Рави отново погледна часовника си. Беше четири часа. Мощното му тъмно тяло нахлу в автобуса и се отпусна с гръм и трясък върху седалката, от което тя изстена като настъпан в мъжка тоалетна гей, сетне дебелата му ръка врътна ключа, на чиято халка висеше дървена дрънкулка с формата на сърце и гравирано „Санам”. Двигателят забоботи равномерно със звук, наподобяващ доволното продължително оригване, което Рави постига след преяждане (не без помощта на магическото пакетче „Ино”, облекчаващо киселините).

С две-три чевръсти движения Рави намести задника си върху седалката с тигрови шарки, което тя прие за чрезмерно потъпкване на крехкото ѝ достойнство и изквича обидено. Той не ѝ обърна внимание, измъкна благовонна пръчица, запали я и я постави на олтара пред себе си. Докосна три пъти портрета на черната Кали, както и челото си, а после настъпи газта и се емна по тесните пътища като младоженец, закъсняващ за собствената си сватба. Малките превозни средства тутакси се разхвърчаха настрани като пометени от слон пилци.

Рави не беше от войнска каста, но на пътя се държеше като раджпутски воин в разгара на свирепа битка. На никого не цепеше басма, освен ако крайни обстоятелства, (връхлитащ тир, военен танк), не го заставеха да направи рязка маневра вляво или вдясно. В представите на Рави всичко в тоя живот бе разтегливо понятие – времето, работата, парите, семейството, Бог и най-вече това парче асфалт с бяла линия по средата, което наричаха „път”. В неговия кръгозор и най-тесният хималайски път можеше да побере два бързо разминаващи се автобуса за ужас на всички пътници, които не спираха да нашепват махамритюнджая мантра 6 пред лицето на неизбежния сблъсък с провидението, ала машините дори не се докосваха. И най-нищожното крайпътно пространство, голямо колкото да побере семейство бръмбари, беше достатъчно за Рави да паркира своята „любима”. Надкрачил осевата линия със своята желязна колесница, той препускаше с вятъра и се вклиняваше в жужащия трафик. Без да се замисля, изпреварваше на слепи завои, въоръжен единствено с неизтребимата вяра в нетленното и трансцендентното. Рави презираше страхопъзльовците, които прибягваха до такива примитивни методи като това да гледаш в страничните огледала или да даваш мигач. Неговото най-силно оръжие обаче си оставаше клаксонът или по-точно колекцията от такива. Единият издаваше звук на парадна свирка и с него просто отбелязваше присъствие, главно в населените места. Другият имаше гневен глас и звучеше заплашително като влак в тунел. С него даваше сигнал за изпреварване. Използваше го само при нужда, средно между десет и двайсет пъти на километър, което ще рече около две хиляди надувания за сто километра. Но ръката му винаги стоеше в готовност да посегне към големия меч в ножницата, тежкия калибър. Свирка със звука на крайпътен инцидент, напоена с миризмата на неизбежност, на кръв и смачкан метал. Прибягваше до нея на баирите, когато спореше със свои колеги, които отказваха да го пуснат напред. Или когато някой досадник прекалено дълго му се мотаеше в краката. Резултатът идваше мигновено - колите и моторите си плюеха в пазвата и кривваха къде извинително, къде отбранително, без да показват ни капка нервност, просто защото правилата в Индия бяха такива – мотористът се съобразяваше с рикша триколна, тя на свой ред с колите, които скланяха глава пред бусовете, които пък даваха път на камионите, които превиваха врат пред автобусите, чиито адреналинозависими шофьори, (обикновено с тежка психична диагноза, известни със своята войнственост и непримиримост), приемаха авторитета единствено на боговете и на военновъздушните сили. И на кравите и биволите, разбира се. Те бяха истинските властелини на пътя. Малкото пъти, когато можеше да се види автобусен шофьор да намалява скоростта, да даде някому предимство или да изчака търпеливо, бе когато самотна крава или заблудено стадо биволи запречеха пътя.

След половин час път автобусът на Рави се беше понапълнил не без помощта на завидните умения на контрольора – сикх с прякора Симпу (от Simple), с черен тюрбан и висока осанка, който изглеждаше като човек, страдащ от зъбобол заради кърпата, с която бе пристегнал брадата си. Най-вероятно да не му се вее и навира в лицето от силните пориви на вятъра, който фучеше през прозорците все едно се намираха не в автобус, а на връх Кайлаш. С вокалните си оперни способности и енергични жестикулации той надделяваше над конкуренцията по гарите и обираше под носа на другите тумбите чакащи пътници. Така сдъвкваше в едно наименованията на населените места, че от устата му всичко звучеше като име на екзотично племе. Пътьом продължаваше да привлича хора, като с набитото си око забелязваше и най-вялия опит на случаен крайпътен минувач да махне с ръка като знак за качване в прелитащото превозно средство. Отстрани би изглеждало, че кондукторът разполага със свръхспособности, тъй като още преди чакащият да е съумял да разчете табелата с дестинацията и да е помръднал едва доловимо дясното си кутре, Симпу вече бе подал еднократен звуков сигнал със съдийската си свирка, при което шофьорът тутакси набиваше спирачки като блъснат във въздушна стена.

След като нов грозд пътници цъфна от едната страна на автобуса, се чу двойно изсвирване като за „давай” - любимият сигнал на Рави, за разлика от онзи, който колегата му издаваше продължително и сърцераздирателно с издути бузи и изцъклени очи и който обикновено означаваше само едно: „Опа, слез, че работата е батак!” Контрольорът взе да разпределя пътниците по места и да ги сгъчква навътре. Намести по-обемните багажи във всички възможни празни кьошета, а други пусна по конвейера от ръце, за да стигнат дъното. През това време се провираше сред джунглата от тела, а хората гълтаха въздух, прибираха коремите или за кратко сядаха в непознати скутове, докато държавният служител издаваше билети, като късаше от поне шест различни пачки, прибрани грижливо в неговата чиста кожена чантичка. Справяше се без усилие досущ като мултифункционално шесторъко хиндуистко божество. На свой ред Рави продължаваше да кара така сякаш на финала го чакаше световна титла, милиони пари и красиви жени. Всяка бабуна приемаше като важен чекпойнт, през който трябваше да мине с максимална скорост и еуфорични възгласи Джай мата ди!!! За части от секундата обикновените проядени от земни мисли и душевни терзания пътници политаха във въздуха и постигаха онова, което йогите не съумяват да постигнат с години аскеза и духовни практики – левитация. И така, напуснали букаите на гравитацията и заслепени от усещането за свобода, пътниците се понасяха нагоре и за миг се отскубваха от тревогите на земната живина. Нагоре и нагоре, доде покривът на автобуса не сложеше край на този унес със своята кънтяща метална целувка и не ги върнеше обратно към болезнената реалност, в която ги чакаха разпилени вещи, смачкани тела и разчорлени коси.

Властелинът на кормилото и педала Рави блуждаеше в своите мисли, когато се качиха две негови стари дружки и му подадоха шише с евтин тъмен ром Old monk. „Ойе, Рави! – викнаха те - Саб гхайнт хе, йар?“7 Рави сръбна една глътка, истински мехлем за душата, и усети как той се стече по хранопровода като гореща лава, загрявайки чак междучаталието. Комай неговата кундалини8 се събуди, защото мустаците му се изкълчиха и той опря педала на газта чак до земята. Сега с едното си око гледаше своите дружки и се хилеше с тях, току разменяйки прегръдки и приятелски плесници, а с другото не изпускаше пътя, като на всеки остър завой накланяше тялото си ту наляво, ту надясно като опитен мотоциклетист.

Можеше да се каже, че Рави не беше обикновен шофьор от кастата джат9, а своеобразен вид свами, което доказва за пореден път, че кастовата система в Индия беше изключително либерална. Как иначе един обикновен джат би могъл да се издигне до ролята на пандит?10 В присъствието на Рави и най-големият атеист започваше да сплита ръце, да удря чело о земята, да рецитира свещени текстове, да дава обет за целомъдрие или за ритуално пробиване с шило, както и да призовава всяко едно същество от безкрайния божествен пантеон. Затова Рави приемаше работата си на шофьор не просто като професия, а като призвание. Той имаше мисията, макар и не съвсем осъзната, да прави хората по-праведни и будни. Рави беше дори повече от пандит. Той беше духовен водач, гуру. С негова помощ пътниците имаха възможността в рамките на два часа да постигнат не само победа над физичните закони на гравитацията, а и над телесните ограничения, като навлязат в дълбоките води на древното познание, наречено йога. С лекота научаваха голямо разнообразие от асани – поза „разкикерена жаба“, поза „хербарий от лотос“, поза „осмоъглов ембрион“ и поза „господар на мекотелите“, в която докосваш с тил палеца на десния крак. Наред с това участниците в този йога семинар на колела преминаваха през задължителни очистителни практики като кунджал крия – древна техника за промивка на стомаха, с която пътниците освобождаваха насъбралото се напрежение в областта на манипура чакра, обикновено приело формата на каша от ориз, леща и чапати. Но това, за което всички бяха безкрайно благодарни на своя шофиращ свами, това, което бихме могли да наречем кресчендото на живота, черешката на тортата на блаженството, Еверест на познанието и просветлението бе умението на Рави да лекува. Той беше способен да изцери безкръвно всички земни болежки – болки в ставите, артрит, мигрена, астма, вертиго, ишиас. Всяка болка издъхваше в мазолестите ръце на Рави. Щом я хванеше за шията, тя започваше да се рони между пръстите му като пясък, пръскайки се в краката му на милиони частички. Тайната на Рави се криеше в това, че лекуваше със скалпела на смъртта, а всички страхове умираха пред лицето на този най-голям страх. Разбира се, Рави дори не подозираше за огромното въздействие, което оказва върху живота на своите пътници и този на пикочните им мехури, бълбукащи и блъскащи се в телесните им стени като топка в игра на скуош. За всичко това живееше в сладко неведение. Това, което най-вече го интересуваше, беше да стигне навреме.

- Джи, джи! Маф каро!11 - погъделичка лявото му ухо нежен глас.

Рави и приятелите му извърнаха глави в посока на гласа и видяха пред себе си младо момиче, може би двайсет и две годишно, с вид на чужденка или поне на живяла зад граница индийка, дошла да види за пръв път родните си земи. В този момент момичето сбърчи чело и каза „Джи, су-су хе,“, изправяйки кутрето си, както правят онези, които искат незабавно да посетят тоалетната по малка нужда.

Рави се зачуди. Шал, шалвари, пробит нос, говори хинди. Черти на кашмирка. Но не. Индийка със сигурност не би го помолила да спре насред нищото, за да се облекчи. Не беше и англичанка, нито германка. Те се познаваха отдалеч. Може би от Израел?

- Ап кахан се, медъм? Откъде сте, госпожо - попита я той.

- Бългерия – отговори тя.

- Бългерия - повтори Рави. Звучеше му страшно познато - А-а, Бългерия, Африка ме?

- Не, не – Бългерия. В Европа.

- Аха, Европа значи.

Това вече го знаеше, макар и да не бе сигурен къде точно се намира. Постоянно споменаваха Европа по новините като нещо много далечно и екзотично. Тогава се сети какво най-често говореха по неин адрес и изтърси гордо:

- Европа, в Америка, нали?

Всеки друг би се треснал с чук по главата в подобна ситуация, ала момичето явно бе свикнало да чува и по-фрапантни предположения, защото само се усмихна безметежно и отвърна.

- Европа си е Европа. Континент е като Азия. Представете си картата. Ако тук е Индия, на север е Пакистан. Пакистан граничи с Иран. Иран с Турция, която е наполовина в Азия, наполовина в Европа. Е, до Турция е България. Първата спирка към Европа. Оттам идвам и аз.

Рави въобще не чу какво му говорят, защото стрелката в главата му бе забила на една единствена мисъл. Това странно бяло момиче от никому неизвестна страна и някак особен вид, по-скоро еврейски, му говореше на хинди досущ като индийка. Това го озадачи.

- Но моля, не стойте така. Седнете, докато чакате – Рави даде знак на своите приятели да се сместят върху импровизираната седалка до шофьорското място – Медъм, кя ап NRI хен?12 - попита той и погледна въпросително с едното око, докато с другото продължаваше неотлъчно да следи пътя.

- Все още не – нямаше как момичето да не се усмихне на този комплимент. – Нима приличам на местна?

- Ами, всъщност тук на север има много светли хора, пък и говорите хинди като деши.13 Не знам наистина. Заблудих се. Вие откъде знаете хинди толкова добре?

- Учила съм една година в Агра.

- Искате да кажете, че говорите хинди така добре само от една година в Агра? - Рави погледна невярващо.

- Е, учила съм го и преди това. В България.

- А пенджаби говорите ли?

- Не, няма как да говоря всичките осемнайсет официални езика на страната, все пак. Но пък слушам пенджабска музика и разбирам някои неща като „Сонийе курийе!“'14

- Хехе, сонийе курийе. Еми да, те са близки. Та, как така говорите езика? За нас това е голяма чест, да знаете. Че сте се потрудили да научите нещо за страната ни. А има ли...

Рави не успя да довърши изречението си, тъй като се принуди да направи решителна маневра и да избегне поредния челен сблъсък с камион, след която всички пътници незнайно как се озоваха с разменени места.

- Лаунде лафанге! Идиоти! Карат като побъркани. Ей затова страната няма да се оправи скоро. Защото никой не спазва правилата - отсече твърдо той. – Чудно ми е, госпожице, как въобще харесвате нашата Индия, след като тук цари такъв хаос.

- Джи, сигурна съм, че ще заобичам още повече Индия, ако ми позволите в близките пет минути да облекча пикочния си мехур, защото положението е наистина напечено.

- О, съжалявам, госпожице. До пет минути ще намерим нещо.

Бялото момиче чу още три пъти последното изречение, а за изтеклото време от петнайсет минути Рави спря на два пъти - или по-скоро намали почти до спряло положение - но не за тоалетна. Първо, за да вземе мобилен телефон със зарядно от свой колега с автобус, задаващ се като буреносен облак от насрещното платно. Тъкмо щяха да се разминат с бясна скорост, когато колегата му махна с ръка, и двата автобуса набиха спирачки, а шофьорите започнаха да си бъбрят. Апаратът беше за един от пътниците в автобуса на Рави. Бил го забравил у дома, което притеснило семейството му. Конвейерът отново се задейства по вече отработената схема, докато драгоценната вещ се озова в ръцете на доволния пътник. По-надолу Рави спря друг човек, този път мотоциклетист, на когото подаде писмо, пратено от Делхи. Миришеше на нещо важно, на нещо вкиснало и плесенясало като държавна институция. Човекът го взе развълнувано и обеща почерпка при добри резултати.

Бялото момиче гледаше с трепетно очакване всеки метър от пътя и си представяше как след поредния завой ще се покаже някое крайпътно дюкянче с малка спретната тоалетна. Уви, такова не се задаваше! Положението обаче ставаше все по-нетърпимо. Все едно в корема си имаше остра нащърбена пръчка, която я прорязваше на всеки остър завой, а след бабуна сякаш сядаше върху купа с кактусови бодли.

- Джи, кам бахут зарури хе, мудж се нахи раха джата.15

И наистина още малко и бодлите щяха да спукат мехура ѝ.

Рави не беше забравил, но наистина по пътя нямаше друго освен скали и завои. Как щеше да остави момичето да се облекчава насред тия чукари? Дългът не му позволяваше да се отнесе така унизително с гостите в страната му. Трябваше да направи всичко възможно в рамките на следващите пет минути да намери подобаващ за чужденката нужник. Газта отново опря о земята и автобусът полетя над хималайските пътища като белия слон Айравата – непобедимият повелител на облаците, превозващ богът на мълниите Индра.

Точно след четири минути и четирсет и пет секунди Рави паркира автобуса пред фасадата на горското стопанство, в което работеха негови приятели.

- Виждате ли го това момиче, драги ми лесничеи, говори по-добре хинди от вас. Дошла е в страната ни не като другите туристи да си харчи парите, а за да изучава традициите и езика ни. Достойна е за уважение. Кажи им нещо на хинди, дъще, че тия кокосови глави те зяпат като пукали!...

 

Книголандия : Индия! Какво повече?!

Аз чета : Докоснете се до нозете, бродили из Индия, и впръскайте прахта им в сърцето си

Книгозавър : В Индия чудесата са ежедневие – „Прах от нозете“ Николай Янков, Елена Щерева

Площад Славейков : Две тихи книги

На по книга, две : "Прах от нозете" на индийска земя с Николай Янков и Елена Щерева

Левитация... : "Прах от нозете", Николай Янков и Елена Щерева