В необикновения въображаем музей на турския нобелов лауреат
„Всяка страст граничи с лудост, но страстта на колекционера граничи с лудостта на спомените.” Думите са на Уолтър Бенджамин. Според него колекционирането предпазва уникални предмети от претопяването им като цяло: предметите от една колекция не подлежат на класифициране като тип, като по този начин запазват своята индивидуалност, своята уникалност. Както се казва, не можем да разграничим детайла от цялото, но Кемал Басмак, разказвачът и протагонист в новия роман на Орхан Памук подобно на Бенджамин се опасява от обратното: от загубата на чувствения и непосредствен обект в абстрактната мисъл или от изкривяванията на отминаващото време.
За Кемал поривът към колекциониране е начин за улавяне на изгубеното време, за избавяне от страданието. „Музей на невинността” разказва една история за еротична обсебеност и изгубена любов, която се развива в Истанбул през 70-те и 80-те на XX в. Темата за обречената любов едва ли е много оригинална, но Памук я извайва във фина творба за вина и невинност, традиция и модерност, жертвоготовност и унижение, за спомени, време и щастие. През 1975 г. Кемал, син на заможен Истанбулски род, е наскоро навършил трийсет години и е сгоден за Сибел, по всеобщо мнение идеалният брачен партньор. Един ден докато търси да купи модерна чанта за своята годеница, той влиза в луксозен бутик, където среща красивата, осемнайсетгодишна Фюсюн Кескин, далечна негова роднина от по-бедно семейство. Кемал се впуска в тайна афера с Фюсюн, като започва да се среща с нея всеки следобед в един от неизползваните от семейството му апартаменти. По-късно той си дава сметка, че бурните страсти с нея са „най-щастливият миг в живота му”. Веднъж една от обеците на Фюсюн пада и се изгубва в чаршафа на леглото. Впоследствие тя се превръща в еднa от вещите в неговия „музей на невинността”, колекция от странни предмети, свързани с неговата любима, която Кемал събира през годините.
Двойственият му живот взема връхна точка по време на тържествата за годежа (илюстровани като брилянтна сатира на турския елит), където сред гостите фигурират лица като първата турска носителка на приза „Мис Европа”, бившия министър на външните работи и един нелицеприятен журналист на светски клюки. Увлечението му е толкова силно, че той изпросва покана за Фюсюн и не се откъсва от нея през цялата вечер. Тържеството обаче слага край на тяхната връзка и поставя началото на неговото продължително страдание. Той си въобразява, че вижда Фюсюн, носеща се по улиците и не спира да се връща в апартамента, обител на техните любовни срещи. В своята обърканост и горест той признава пред годеницата си за своята афера, а годежът им е на път да се разпадне. Нищо не може да утеши сърцето на Кемал по загубата на Фюсюн освен моментното облекчение, което намира, докато докосва и държи вещите, свързани с нея, докато с оставения в пепелника фас „нежно и гальовно търка бузите си, челото, врата и кухините под очите като медицинска сестра, мажеща с мехлем дълбока рана”.
Не е необичайно в подобна ситуация човек да бъде привлечен от вещите, пазещи спомена от съвместния живот с изгубената любов. Мнозина от нас могат да си припомнят любовните травми на млaдини и как сме галили с пръсти кичур коса или сме плакали върху скъпа дреха на любимия. Но фетишизмът на Кемал приема особено силна форма. При всяко посещение в дома на Фюсюн, където тя живее със своя „фатсо”, съпруг, и с родителите си, той задължително открадва по някоя вещ. През осемте години, в които той посещава Кескиновия дом, той успява да задигне 4213 фаса, 237 шноли, 419 лотарийни билета, една солница и едно стъргало за дюли.
Подобно на онези сладки „медлейн” при Пруст тези вещи позволяват на Кемал да се пренесе отвъд времето без да изменя и изопачава ретроспекцията. Тук колекционирането не носи елегичен характер, а по-скоро крие очакване. „Истинските музеи са места, където Времето е трансформирано в Пространство”, отбелязва той, надявайки се, че посетителите на неговия музей „ще изгубят всякакво усещане за Време”. Това откъсване от миналото, което героят получава чрез вещите съдържа част от смисъла на „невинността” в заглавието. Невинността може да бъде спечелена с получаването на достъп до онази чувствена специфика на отделни вещи и моменти. Тайната на щастието според Кемал е разчленяването на привидната последователност на наративното цяло, представата за времето като континуум, на отделни, самостоятелни моменти:
„За мен щастието е във възкресяването на онези незабравими спомени. Ако се научим да не гледаме на живота си като права линия съгласно Аристотеловите представи за Времето и спрем да ценим целостта му вместо отделните съкровени моменти, всеки един поред, тогава чакането в продължение на осем години край масата на твоя любим престава да изглежда странна и смешна мания, а приема други измерения, като се превръща (както ще се убедя по-късно) в 1593 щастливи вечери край масата на Фюсюн. Днес всяка една вечер, в която гостувах в Чукучума, дори най-тежките, безнадеждни и унизителни срещи виждам в спомените си като щастие.”
Въпреки всички моменти на болка и страдание, това щастие е положителната нотка, с която романът свършва. Едно от многото противоречия и парадокси в „Музеят на невинността” се крие в налудничавоста на колекцията и съвсем уравновесния и подреден ум на колекционера. Въпреки интезитета на описаните чувства, тонът е умерен и пряк, дори теоритичен. Осемдесетте и една кратки глави заедно с картата в началото и индексът с имената на героите в края показват, че независимо колко лична е темата романът е подробно структуриран и подреден. Кемал обича списъците и числата. Тази лека таксономия контрастира, или може би компенсира за интензитета и афинитета към емоционалния спектър, като съчетава абсурда с горчивината. Тя е като привлекателен глас и със сигурност благодарение на превода на Моурийн Фрийли, в него се улавят и преливат без излишен акцент онези тънки, нюансирани социални моменти и психологически състояния.
Логичният начин, по който Кемал представя своята мания и кроежи как да се сдобие с вещите на любимата, размиват границите на правдоподобното, като добавят анти-реалистична нотка. Тук срещаме доста често ефекта на размиване на реалното и фиктивното, остатък от по-раното увлечение на Памук по експерименталната художествена литература. В края на романа Орхан Памук, новелистът, разкрива как буквално е “вентрилоквизирал” своя герой Кемал по негова молба. Кемал се нуждаел от разказвач от първо лице, който да разаснява на посетителите предметите в неговия музей и за целта възложил задачата на Памук. Но размиването не се ограничава със страниците на романа: стана ясно, че Памук е закупил сграда в Истанбул, която ще представлява действителен „Музей на невинността”, който се очаква да отвори врати в края на 2010 г.
Въпреки разширението на наративния глас и обществените загатвания за действителен „музей”, читателите биха допуснали, че темата за еротичната обсебеност в „Музея на невинността” е по-слабо исторически и политически застъпена в сравнение с другите два най-известни романа на Памук: „Името ми е Червен” (2001) и „Сняг” (2004). Това би било подвеждащо. Когато Кемал се опитва да убеди Орхан Памук да разкаже историята му, той признава, че се е затруднил със „Сняг”, защото не обича политиката. И все пак, именно чрез подобни наративни оклузии и чрез отказа на герои като Кемал да погледнaт към историческата действителност, политическата нотка в романа намира настойчив израз. Позлатеният живот на европеизирания елит на Турция с вносния алкохол, марковите дрехи и злорадостните клюки се основава на своето откъсване от света на обеднялото, бедстващо болшинство. Военните преврати и левите или крайнонационалистичните активисти почти не засягат Кемал и неговото привилегировано обкръжение, сякаш политическото положение в страната малко ги касае. Но невъзмутимият им материалистичен живот създава впечатлението за разкъсано, покварено и задушаващо класово разслоение. Кемал, разбира се, е погълнат от своята еротомания до такава степен, че напълно губи интерес към старите си приятели и семейния бизнес, камо ли към по-широката политическа реалност. И все пак политечският смут за онова време представлява ударният фон, на който се развива основното действие на романа.
Критичният тон към политиката е намекнат чрез привидно обикновени авторови отклонения. Моралът на романа в почитаната традиция на Суифтовата сатира е прокаран посредством невъзприемчивостта на разказвача. Изобразяването на неприятните социални вълнения в Истанбул не се нуждае от авторов коментар. По-широкият контекст, касаещ обществото, е мястото на Турция в световната сила и престиж и насилствената деислямизация, върху чиито основи Ататюрк гради съвремения лик на Турция. Подобно на „Истанбул-спомени за един град” (2005) романът по възхитителен начин пресъздава Истанбул, „моста между Изтока и Запада”. И все пак читателят, който иска да постави Истанбул като пристанищен град на междукултурния обмен и търговия и следователно като място, обещаващо да осъществи сближаването на Европа и Азия, ще бъде разочарован. В романа присъства немаловажна сцена, в която Кемал и Фюсюн отиват да поплуват в Босфора и за миг се озовават еднакво далеч, както от Азия, така и от Европа. Това поражда страх, а не примирение. Тези истанбулски граждани, люлеещи се между две култури, не се носят по вълните, а направо потъват.
Това в голяма степен се дължи на неравнопоставеността по отношение на влиянието и престижа. За богатите жители на Истанбул Западът се свързва с новото и желаното. Дрехите и забавленията идват от Париж, Лондон, Ню Йорк, Холивуд. В момент от романа един от персонажите е осмян заради желанието му да отиде в „ А ла турка” и интереса му към турската музика и постите по време на Рамадан. Въпреки просперитета и престижа новобогаташите страдат от силна културна нищета и отчужедние. Това определено не е здравословно съчетание, a по-скоро използване на привнесената култура като опора на вътрешните класови разслоения. Моделът на западната култура, която те поглъщат изисква отричане от местните ценности.
В речта си от 2006г. при получаването на Нобелова награда Памук сподели за чувствата на културна малоценност и ограниченост, с които се сблъсквал, докато израствал в Истанбул: „В центъра на света съществуваше живот, по-богат и вълнуващ от нашия собствен, а аз стоях извън него с все Истанбул и все Турция.” Неговият нов роман се върти около това чувство за обезнаследяване, като изобразява натиска на обществените нагласи в страна, хипнотизирана от модата и стила на Европа, която от своя страна реагира с безразличие или пренебрежение. Когато най-добрият приятел на Кемал, Заим, търси начин да представи нещо местно – първата собственотурска безалкохолна напитка – той е принуден да я промотира в реклами с участието на русокосо германско момиче. Други турци носят часовници в стил „изток-запад” с арабските цифри от едната страна и римските от другата. Това говори за култура с деликатно и имитативно чувство за модерност, възседнала две несъвместими ценностни системи. От жените се очаква да бъдат сексуално „независими” като западните, но също и да пазят девствеността си. Изкушаващо е да погледнем на ухажването на Фюсюн от страна на Кемал, въпреки годежа му със заможната, френска възпитаничка Сибел, като на алегория за това разбито чувство за принадлежност.
Ако увлечението по чуждата мода говори за обезличаването на турската буржоазия, точно чрез ходенията си в чужбина Кемал проумява процеса на културно обедняване ж дома. В копнежа си да построи своя мечтан музей той обикаля 5723 музея по света, много от които са малки, закътани колекции. С пътуванията си той преоткрива мястото на своя дом в картата на света. „Една вечер, докато запивах сам в бара на хотел „Дю Норд” и наблюдавах непознатите лица наоколо, се улових да задавам същите въпроси, които си задава всеки турчин, който излиза в чужбина (ако има поне някакво образование и пари): „Какво ли мислят европейците за мен? Какво ли мислят за всички нас?” Ако някога Кемал се е чувствал на място с баналния европоцентризъм сред кръговете в Истанбул, сега той започва да вижда несъответстието от опита за приобщаване към свят, който въобще не гледа на теб като на свой. Точно с цел да повдигне самочувствието на незападните страни той решава да построи своя музей. „Докато Западът се гордее със себе си, по-голямата част от света живее в срам. Но ако предметите, които пораждат срама бъдат изложени в музей, те мигновено се превръщат в обекти, будещи чувство на гордост.”
Ако музеите дефинират представите ни за култура и цивилизация, като излагат на показ тотемизирани предмети, тогава малкият по размер, почти незаконен музей, предложен от Кемал ще отвори врати за съвсем различен тип колективна памет. Той превръща зърнатия предмет, краткотрайния поглед, пренебрегнатия живот в свещена реликва от нечие лично битие, като разкрива живот, разделен на поредица от независими моменти.
Ронан Макдоналд е директор на международна фондация Бекет и старши лектор в университета Рийдинг. Последната му книга е „Смъртта на критика”, 2007.
Снимка: Cameron Ballard ©
Превод: Елена Щерева ©
публикувано в „Литературен вестник”, бр. 18, 19 -25.05. 2010 ©
