Никога не съм обуздавала вироглав състезателен кон, но подобно чувство изпитвам, докато интервюирам Рейчъл Къск. Обядваме в ресторант в Брайтън, където тя живее, и всичко върви гладко, докато говорим за общи неща, но веднага щом задам въпрос, тя започва да се опъва. „О, Лин, нима наистина очакваш да ти отговоря!“, въздъхва тя. След това тактично се оправдава: „Очаквах, че след като стана учител (тя преподава Творческо писане в университета Кингстън) поне ще се усъвършенствам в говоренето, но така и не успях“. Тя е добра в говоренето, но когато разказва за своите творби, обикновено звучи като на литературен семинар, засягащ процеса на писане, структурата и метода на повествование и нищо, свързано със самата нея. Попитах я дали романът ѝ The Bradshaw Variations, представлява известно отдръпване от предишните ѝ феминистични възгледи с това, че разказва за жена-кариеристка и мъж-домакин, чийто брак върви към провал, а детето им едва не умира.
Както и очаквах, Къск, вирва глава и изсумтява: „Предполагам, че това имат предвид издателите, когато използват фразата Много теми са за групова литературна дискусия. Чудя се какво имат предвид!“ Тя доволно презира литературните групи и когато веднъж се срещнала с една такава група, всеки заплашвал, че ще напусне, докато тя не си тръгне. Но тя ненавижда и много други неща. Точно този гняв, това божествено недоволство, което изпълва книгите ѝ с характерен заряд и черен хумор. Но когато се натъкнеш на това в реалния живот, е малко разстройващо. Веднъж дори тя хвърлила обувка по един гълъб за това, че гукал на прозореца ѝ. Трудно е да си представиш обаче откъде извира гневът на Къск, след като на всичко отгоре досега е водила толкова безгрижен живот. На 42 години тя все още изглежда ослепително – със стройна фигура и дълга, тъмна, лъскава коса. Произхожда от богато католическо семейство, получава образованието си в Сейнт Мерис конвент в Кембридж, а след това преподава англиийски в Оксфорд. Публикува първият си роман Saving Agnes през 1993 г. печели първа награда Уитбред за роман. За тази награда са се конкурирали седем романа, сред които нейният последен роман и две научни книги.
След краткотраен първи брак с банкер, тя се омъжва за фотографа Ейдриън Кларк, от когото има две дъщери – Албертин, на 10 г., Джеси, на 9 г., както и една доведена дъщеря – Моли – от първия брак на Ейдриън.Те живеят в регентско имение в Брайтън и вероятно са доста заможни.
И все пак, Рейчъл Къск не е от тези, които броят своите блага. Тя ненавижда така наречената от нея критическа школа „усмихни се, любов”, която пита защо Къск непрекъснато е толкова ядосана. За нещастие, това е и въпросът, който винаги е на върха на езика ми. Някой го задава по отношение на героинята на четвъртия ѝ роман със заглавие The Lucky Ones (2003 г.) и Рейчъл отговаря, че тя таи гняв заради „…мъжете. Бракът. Децата. Не знам, просто всичко.“ Това донякъде обрисува и отношението на самата Къск. Тя вижда как критиците я притискат, следят изкъсо, майките я ненавиждат и от всички страни е държана на прицел и обстрелвана. Къск разказва как докато кара колело с дъщерите си до училище, останалите жени сипят обиди по неин адрес от луксозните си Рейндж Ровъри. Преди се самоопределяше като върла феминистка, но днес признава: „Мисля, че харесвам жените по-малко от преди.“ Тя дори избягва училищния вход и други места, където се събират майките.
Началото на това бе поставено с нейната книга за майчинството, наречена A Life’s Work: on Becoming a Mother от 2001 г. Пише я след като вече е родила първото си дете и е бременна с второ. Книгата представлява покъртително описание на ужасите на бременността, уроците за бъдещи майки, наръчниците за родители, раждането, кърменето, безсънните нощи и на загубата на собствената същност, обзета единствено от грижите за бебето. На едно място дори казва: „Често си мисля, че хората не биха искали да имат деца, ако знаеха какво се случва след това”. Много майки се възроптаха срещу книгата ѝ и дори я обвиниха в това, че мрази собственото си дете, докато други обаче тайничко се радваха, че някой бе изразил техните най-лоши чувства. Това е може би най-силната книга за майчинството, писана някога и е преиздавана много пъти след това.
Но сега Къск казва, че предпочита да не я е писала и обяснява: „Причини ми толкова мъка. Мисля, че по някакъв начин ми лепна етикет, а аз не съм човек, който мисли особено много, може би просто недостатъчно, за своите читатели, защото така или иначе не продавам достатъчно много копия, за да се превърне в проблем. Но смятам, че все пак подхрани определено подозрение в мрачност и депресивност към името ми, усещане, че съм прекалено критично натроена към всичко и донякъде нещастна, което доста трудно мога да опровергая.”
Това впечатление бе допълнено от последния ѝ роман, Arlington Park, в който е изразена омраза едва ли не към всички страни на семейния живот. Авторката твърди, че е бил приет чудесно във Франция, но не и тук, като заявява: „Мисля, че французойките обичат да интелектуализират вътрешните си преживявания”. А след това допълва: „Това, което не харесах в рецензиите, бе че се опитват оценят мен самата като майка. Не е вярно, че въобще не харесвам децата – дори винаги бих предпочела тяхната компания пред тази на възрастните. След Arlington Park тя публикува пъепис със заглавие The Last Supper, в който се разказва за едно лято със семейството ѝ в Италия, който уж трябвало да отрече донякъде представата за това, че тя мрази да прекарва време с децата си. Признавам пред нея, че се чудя защо го е написала, тъй като е малко разводнена за нейните стандарти, а в отговор на това тя се изсмива злобничко: „Ами, това си е просто пътепис; беше замислен да звучи безобидно”. Но въобще не беше безобиден, тъй като предизвика дело за нарушаване на личната свобода, което очевидно крие голяма законова опасност, особено след случая с Макс Мозли. „Не е нужно да си лъжец – никой не е казал, че аз лъжа – но ако хората разпознаят себе си в начина, по който ти си ги описал, тогава могат да те съдят”. Книгата излезе през февруари и бе бойкотирана през март, след което тя трябваше да плати половината от разходите.” Така че, като казвате, че книгата е била малко разводнена, само затвърждавате още повече чувството за това, че тази година опеределено е лоша за мен.”
The Last Supper започва с цитат на Д.Х. Лорънс : „Всеки изпитва абсолютната необходимост да се движи”, което само по себе си е импулс, който самата Къск изпитва, тъй като непрекъснато сменя дома си. През последните години е живяла в Лондон, Оксфорд, Ексмур, Бристъл, Италия и сега Брайтън, но изглежда пак започва да не я свърта на едно място. „Бих искала да се преместя, но не мисля, че ще ми позволят. Харесвам Брайтън, но…може би е заради изпълненото ми с превратности детство. Родена съм в Канада, но съм била още бебе, когато сме се преместили в Америка, а после още два пъти се местихме в самата Америка. След това се върнахме в Англия и там сменяхме дома си още няколко пъти. А и бащата на съпруга ми работеше във флотата и затова той също е живял на различни места.“
Още като дете тя осъзнавала, че поривът на родителите ѝ да се местят непрекъснато не е бил много разумен: „Мисля, че го правеха само за да избягат от чувството на неудовлетвореност“ , казва тя и сякаш е започнала да забелязва същото у самата себе си: „Сега разбирам, че това е синдром, докато преди си мислех, че трябваше да се местим заради множеството нещастия, които се случваха, но сега виждам, че не е било съвсем така“.
Но тя смята, че писателите трябва да се движат, да пътуват, да търсят нови преживявания: „Имам романтична представа за живота на писателя и може би живота, за който аз копнея е без деца, по възможност и без брак, несъмнено изпълнен с пътешествия.“ Възхищавам се на това колко много самият Д.Х. Лорънс е успял да обиколи. Но това е нещо, на което аз не съм способна. Единственото, което съм правила досега е да работя усилено, да се опитвам и опитвам да пусна корени някъде, да се омъжа, да родя деца и да имам този толкова стабилен живот”. Тя би желала да живее в чужбина, но не могла, защото доведената ѝдъщеря (която живее с тях) е трябвало редовно да се среща с майка си, а сега самите ѝ дъщери са започнали да се установяват. „Исках да кандидатствам за едногодишна аспирантура в Ню Йорк и мислех, че те ще са въодушевени от идеята да се преместим там. Но ни най-малко. Никога не съм искала да ги пренебрегвам и да поставям себе си пред тях. А напротив, исках да имат интересен живот докато са още малки и зависят от нас. Мисля, че повечето писатели – без тези от типа на Филип Ларкин – търсят нови преживявания и аз самата силно желая това.”
Къск винаги е писала. Като малка пише поеми, а веднага щом излиза от Оксфорд, започва и първия си роман. „Аз поддържам тезата, че повечето хора на изкуството никога не излизат от своето детство, че непрестанно се опитваш да разбереш какво всъщност се случва. И след като завърших университета и се сблъсках с представата, че трябва да започна да водя нещо, наречено живот на възрастен, както и да си намеря работа, просто не можех да го приема. Така че шеднага щом спрях да уча, започнах да пиша.“
Но какво е било всъщност детството? Защо твърди, че е била толкова нещастна? Наскоро, в предговора към една от последните редакции на A Life’s work, тя споделя: „отношенията между мен и майка ми не са никак добри и родителството само ме хвърли обратно към спомените за обърканото ми и нещастно детство.“
Тя е втората от четири деца – с по-голяма сестра и двама по-малки братя: „Излязох с гняв от утробата“. И отново – защо? „Почувствах се отхвърлена – това бе първият ми детски спомен. Винаги съм била различна от родителите си и като такава ме идентифицираха още от преди. И двамата ми родители са били най-големи деца в многодетни семейства, след което им се ражда най-голямото дете, тоест сестра ми, и тримата очакват следващият ужасен натрапник – това си е моя теория, все пак.”
Къск смята, че ситуацията е допълнително изострена от нейната астма и множество алергии, заради които непрекъснато е трябвало да бъде водена по болници. Заплахата намаляла когато се сдобила с инхалатор с Вентолин, когато навършила 15. Но проблемът всъщност бе следният: „Отличителна характеристика на семейството ми е абсолютната нетолерантност към чувствителността и емоциите – всичко върви чудесно и трябва да бъде така, а защо ти винаги трябва да го разваляш? Докато за мен най-важно винаги е било да отстоявам правото си да кажа истината за това как се чувствам. Когато започнах да пиша, родителите ми го приеха много трудно, тъй като за тях писането бе равносилно на емоционалността.”
Тя вярва, че първите ѝ творби са потиснати от фактът, че: „родителите ми непрекъснато висяха на главата ми, критикуваха ме, а аз се опитвах да прикрия какво всъщност правех”. Твърди, че е „писала в една особена мъгливост“ и е щяла да се изчерпи напълно, ако не е било майчинството и написването на A Life’s Work, за да успее да преоткрие искреността. Но това е довело до скарване с родителите ѝ: „От две години не съм говорила с майка си. Просто не успяхме да намерим начин да се разбираме помежду си.”
А говори ли с баща си? „Не съвсем. Опитах се, но той е на страната на майка ми. За сестра ми и братята ми и сестра ми е трудно, тъй като съществува страха от конфронтация.”
Къск е явно недоволна от ситуацията, но не вижда алтернатива: „Мисля, че има грешка и в двете страни – и в родителите, и в детето – а след като и аз вече имам деца, знам колко потискащо и разрушително може да бъде това. Връзката в никакъв случай не бива да бъде прекъсвана. Много по-добре е да уважаваш чувството за дълг и да се научиш да не се саморазкриваш и да не бъдеш уязвим. Но аз така не се научих. Никога не съм знаела как да не показвам уязвимост. Така че накрая аз поех по т.нар. „никога няма да им говоря“ път. Мисля, че е просто заради чувството, че не съм приемана такава, каквато съм”.
Към края на The Bradshaw variations се наблюдава натрапчива размяна, когато героинята Тони се запознава с лекар на едно парти и му казва: „Искам внимание. Не знам защо.“ А той отвръща: „Това е трагедията на повечето хора.“ Тогава тя го пита: „А това отнася ли се и за теб?”, на което той отговаря: „Аз имах добра найка”.
Аз лично откривам в това същността на книгата, но когато питам Къск, тя измънква в знак на недоволство: „О, Лин! Ти си като всички останали!“ И вместо да отговори, подхваща разговор за Оливия Манинг.
Нито веднъж ли не е почувствала, че получава достатъчно внимание, че е млада и красива, че целият свят е в краката ?
„Добре, де – начумерено признава тя – може би малко преди да навърша 30, когато вече бях издала две книги, имах собствен дом в Лондон и можех да се самоиздържам и бях свободна.., но после осъзнах, че не това съм търсела. През този период въобще не можех да пиша. Имах усещането, че трябва да се върна към нещо по-сериозно, че не исках да водя живот, пълен с партита, където ходех и вършех разни неща само защото пиша книги. Има толкова много писатели, които аз бих нарекла недотам любезно интелектуалци, които непрекъснато се движат заедно. И може да видиш как талантът на някои писатели е подхранван от прекалената откритост пред публиката, а има и други – Д.Х.Лорънс е добър пример – които мислят, че имат нужда от одобрение, но всъщност не им харесва и затова дразнят хората, като им показват неудобни истини. Ето такава съм и аз.“
„Има едно чудена реплика на Урсула от Women in Love: „Винаги съм си мислела, че е грехота да бъдеш нещастен“ . Смятам, че е доста общовалидно, нещо, което много хора изпитват – че си задължен на живота да бъдеш щастлив, ако можеш. Но според мен няма особена морална разлика между щастието и нещастието – аз само искам да ги опиша, единствено това ме интересува. Затова ненавиждам този етикет на нещастна жена, защото аз не съм нито щастлива, нито нещастна, а просто изучавам различните състояния и как те влияят на хората.“
Справка
Родена на 08.02.1967 г. в Канада в семейство на английски католици. Прекарва по-голямата част от детството си в Лос Анджелис, докато семейството не решава да се преместят в Англия през 1974 г. Омъжена за фотографа Ейдриън Кларк, с три дъщери, включително една от предишен брак на Ейдриън.
1993 г. – печели първа награда Уитбред за роман с дебютната си творба Saving Agnes.
1995 г. – публикува The Temporary.
1997 г. – The Country Life печели наградата Съмърсет Моъм.
2001 г. – написва противоречивия си мемоар за майчинството, наречен A Life’s Work: On Becoming a Mother.
2003 г. – The Lucky Ones е номиниран за наградата Уитбред, а Гранта я определя като един от 20-те най добри английски писатели-романисти.
2006 г. – Arlington Park е сред малкото номинирани за Orange prize
За нея казват: „Това, което отличава стила на Рейчъл Къск е прецизността на наблюденията ѝ…може да обрисува нещо сложно до най-малкия детайл.“
Тя казва: „Да пишеш е също като да свириш на музикален инструмент. Окриляващо преживяване, което не се случва никъде другаде в живота.“
превод: Елена Щерева
публикувано в „Литературен вестник“, бр.10, 2010 г.
