Странстващият читател

Не знам дали четенето, чисто структурно, не е разнородно поле от хаотични практики и незаглъхващи ефекти, и следователно дали четенето на четеното, тоест мета-четенето, не е просто изблик на идеи, страхове, желания, удоволствия, притеснения, за които е редно да говорим поотделно, подробно.

Ролан Барт, „За четенето”

В писмо до майка си от 1876 г. от Париж Робърт Луис Стивънсън признава: „Зает съм с див лов на книги – цяла сутрин и цял следобед с периодични връщания до Ру Расин с пълни ръце.” Като новелист, есеист и поет Стивънсън вианги е бил страстен читател. Дори в епоха, когато стойността на белетристиката била сериозно оспорвана и естеството на постоянно нарастващата читателска публика бил важен въпрос, интересът му към процесите на четенето и към собствената му роля на читател бил крайно голям. „В джоба ми винаги се намираха поне две книги: една за четене и друга, в която да пиша”, отбелязва той. Тази дуалност на ролите, потребител и творец едновременно, е преобладаваща в литературната критика на Стивънсън и обуславя неговите произведения. Превръща също така неговата личност, отгледана в обкръжението на шотландско семейство със стриктно подхранвани ( ако не винаги състоятелни) възгледи за „Словото” и претърпяла значими промени в естетиката и професионализацията на авторството, в особено ценен случай, в който можем да анализираме писателя като читател.

С развитието на теорията на четенето през XXв. първоначалният интерес към ориентираната спрямо акта на четене литература – свързана или с психологическо осмисляне на реакциите, охарактеризирани от индивидуалния четец, както в работата на Норман Холанд и Дейвид Блейч, или с „изработването” на различни типове читателски реакции от гледна точка на “скрития читател” (Implied reader на Волфганг Изер), „супер-четеца” (Мишел Рифатер) или на „четящите общности” (Стенли Фиш) – бил все по-оспорван и усложняван. Идеята, че читателите се обуславят от исторически и социални фактори и че не толкова представляват абстрактни, универсални или вечни същности подтикнала възникването на джижение към по-голяма спецификация в разпознаването на процесите, касаещи четенето. Разбирането, че читателите не само се различават драстично помежду си, но и че всеки индивдуален читател се изгражда от множество фактори и че всеки акт на четене е различен сам по себе си, прави още по-проблематичен въпроса за изграждане на концепция за понятието „читател”. Схемата за разбиране на изложената в книгата теоритизация на четенето на Стивънсън се определя до голяма степен именно от този интерес в културната, географска и историческа спецификация от гледна точка на социалните сили, които вероятно оформят читателя и степента, до която реакциите на „индивидуалния” четец сами по себе си са част от по-широки дискурсивни формации. Като новелист, търсещ както одобрението на критиката, така и търговския успех, Стивънсън в голяма степен бил участник в литературните дебати и дискурси на своето време. Но авторът, който е роден през 1850 г. в семейство на инженери с добра репутация и е отгледан в среда на буржоазен комфорт и непоклатими възгледи, където от ранно детство му се е налагало да чете текстове, свързани с калвинизма, традициите на шотландската литература и популярните творби на една развиваща се издателска индустрия, също излага много конкретна гама от идеи и въздействия. Пътуванията на Стивънсън, онова „скиталчество”, което ще се превърне в ключово понятие за разбирането на неговата гледна точка, породили също така прогресивна дистанция от господстващата литературна среда и довели до онези години в Самоа, предшестващи смъртта му през 1894 г., когато писателските му експерименти били резултат от собствените му необичайни грижи и премеждия до тревогите на приятелите, все още съсредоточени в столичната култура. Следователно, голяма част от книгата се занимава с проследяването на историческото, културно и психологическо оформяне на Стивънсън като читател и наред с това с очертаването на особеностите на неговия читателски опит, а не на последно място тя цели и едно по-широко изследване върху динамичните отношения между неговата роля на четец и дейността му на писател на художествена литература и критика, възникнали посредством диалога с тези формации.

Образът на Робърт Луис Стивънсън като вечния пътешественик е добре известен. Роденото през 1850 г. в Единбург болнаво дете първоначално било окуражавано от родителите си да калява здравето си с пътувания на юг от Франция. Благодарение на професията на баща си като инженер на маяк той имал възможност да пътува още на млади години в по-негостоприемния климат на северното крайбрежие на Франция. В търсене на места, които щели да подобрят здравето му той достигнал не само курортното селище Давос, а също и, вече в по-късна възраст, до Южните морета, където починал през 1894 г. Поривът му за любов го повел също така на романтични пътешествия до Северна Америка, първо в Калифорния, а сетне в обятията на планинската верига Адирондак. Неговите най-черни дни настъпили, когато бил принуден да уседне на едно място и да остане „без билет” за нови изследовтелски пътувания: по време на престоя си в буржоазния град Борнмаут, например, той написал „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд”, издадена през 1886 г.
Насладата от пътешестването не се свеждала само до обикалянето в далечни, презконтинентални земи. Като млад той се радвал и на това да броди из Пентланд Хилс, а по-късно да се разхожда из имота си като земевладелец в Самоа. По време на едно от многото годишни празненства в живота си, Елзи Калдуей, отбелязва следното за скитанията на писателя из шотландските земи и оживените му разговори с местните: „Той не спираше да скита, съзнателно или подсъзнателно да търси здравето сред чистия въздух в отговор на упорития зов на жадните за въздух дробове.”

Странстванията на Стивънсън придобили и литературен отзвук. Съвсем очевидно е, че заглавия като „Inland Voyage“(1878), „Travels With a Donkey“(1879), „The Amateur Emigrant“(1879) и „Across the Plains“(1892) насочили вниманието към неговото перипатетическо съществувание, но бидейки писател и читател, Стивънсън придал особено значение на скитането и на безцелния характер на своите действия. Както самият той пише през 1882 г. в предговора на „Familiar Studies of Men and Books“ : „Всъщност, това са чисто и просто тълкуванията на един литаратурен скитник“. И наистина след смъртта му подобни самоопределения се настаняват трайно в речта, използвани, както като израз на възторг, така и с нотка на укор. В типичния си дух „ Сатърдей Ревю“ пише: „Действително той винаги е бил един такъв литературен скитник и в това до голяма степен се криеше тайната на неговото очарование и неговия недостатък. Той странстваше, един литературен номад, из света, отвъд живота и литературата, една авантюристична фигура, притежаваща цялото безотговорно и неудържимо обаяние на същинския скитник.“ Тази книга възприема фигурата на „литературния скитник“ като встъпителна точка към конкретната динамика между читателските и писателски изяви на Стивънсън, като за целта се фокусира върху три аспекта на неговото скиталчество: странстването му из света на книгите в ролята си на еклектичен читател; умението му като писател да „странства“ из богата гама от жанрове; и текстовите „пътувания“ в есетата и писмата си, в които той е в постоянно движение между ролята на читател и писател. Книгата също така разглежда подробно културните фактори, които подтикват автора към възприемането на този специфичен израз за самоопределение.

Стивънсън обожавал да чете. Докато се отдалечавал все повече от Шотландия, в писмата си непрекъснато изразявал страстта си към нови и познати материали за четене. Коментирал книгите, които бил прочел, давал съвети на амбициозни писатели, разсъждавал над актуални литературни проблеми. Винаги се изкушавал да грабне писалката и да сподели читателския си ентусиазъм, а списъкът с получателите на неговите излияния включва имена като Хенри Джеймс и Джордж Мередит, а също и Мери Брадън, Ръдиард Киплинг, Самюел Крокет и известния в миналото Стенли Уейман. Дори г-жа Хъмфри Уорд, чиято книга той ненавиждал, получила писмо от този запален читател, който както ѝ написал, особено харесвал нейното отличаващо се чувство за морал. В повечето свои произведения Стивънсън подчертава безцелната, скиталческа природа на своите читателски дейности. Поглъщайки исторически пиеси, класики, моряшки притчи, военни истории, география и пътеписи, той се изявява като пътешественик из възможно най-разнородните жанрове. „Това, което едно момче открива за себе си, докато тършува из лавиците с книги, е истинско изпитание и удоволствие.”, отбелязва той и наистина за него от ранна възраст всестранното придобиване на читателски опит се превърнало в лично задължение. Въпреки, че библиотеката на баща му била „място на строг ред и догматичност”, той някак успява да открие в забутаните кътчета радостни изненади като книгите на Скот, Дефо, Ейнсуърт и „попадналата незнайно как в това мрачно обкръжение” Жорж Санд. Умението му да чете също дошло по непридвиден начин. „Научих се да чета, когато бях на седем, докато прелиствах страниците с картинки и чаках да се възстановя от гастритна криза. Стана отведнъж, след като всички по-ранни опити да ме научат бяха победени от моята упорита леност и забележителна мисловна непоследователсност.”

В ученическите си години виждал себе си като жертва на онзи автор, който бил прочел най-наскоро: „Всеки път щом прочитах книга или откъс, който ме удовлетворяваше, в който намирах казаното или използвания ефект за много точни, или откривах някаква забележителна сила, или особена стилова отлика, задължително сядах и се опитвах да изимитирам това качество…Така като прилежна маймуна съм подражавал на автори като Хазлит, Ламб, Уърдсуърт, Сър Томас Браун, Дефо, Хоторн, Монтен, Бодлер и Оберман.”

Както виждаме, четенето в личността на Стивънсън е съвсем логично пречупено през погледа на странстването, едно безцелно пътуване сред книгите.

Странстващият писател

Стивънсън в много отношения бил гъвкав и като писател. Той бил доволен, че в творбите си създава силни характери, но и бил критикуван от съвременниците си заради своята прекомерна маниерност в белетристиката. Като новелист, захванал се с история, той създал един от най-обичаните от децата приключенски романи „Островът на съкровищата”, наложил образите на д-р Джекил и г-н Хайд в световното съзнание, очертал Шотландия в три големи свои произведения, написал поредица от незабравими разкази и след екстравагантните „Новите арабски нощи” и „Принц Ото” дал своя мрачен анализ върху колониализма в книгите „Отливът” и „Плажът на Фалеса”. Неговото желание да усвоява, имитира и експериментира в различни жанрове, или както той сам казва, да „подражава като прилежна маймуна” само по себе си дало възможност за анализ. Както веднъж пише до критика Джордж Сейнтсбъри: „Не мога да бъда сигурен, че съм опознал един писател, докато не се опитам да го имитирам.” За Стивънсън и критиците тази черта означавала отсъствие на жанрова установеност. Като писател той черпел вдъхновение от различни жанрове, но неговата гъвкавина неведнъж се тълкувала и приемала като слабост, като безцелност.

„Истината е, – пише той до Едмънд Гос – че се позагубих и сега стоя объркан на кръстопът. Тема ли? О, да, имам цяла дузина, поне четири започнати романа, но никой от тях не си струва.” Въпреки че Стивънсън имал склонност да се възприема за „измислица” и към своя залез се оплакал, че прегръщането на толкова разнолики жанрове навярно говори за неспособността му да се приеме насериозно като творец, намираме един по-позитивен прочит на стремежа му към подражаване в предположението на Итало Калвино, че Стивънсън се опитал да пише „такива книги, които на него самият му се искало да прочете”. Това силно самоосъзнаване като читател присъствало неотлъчно в Стивънсън, и навярно то било също толкова доминиращо, колкото неговата загриженост за ролята и отговорностите на писателя, по-характерна за неговите съвременници. И действително, подхранван от своята читателска страст, Стивънсън понякога отчаяно заявявал, че никой друг писател освен него самият не би могъл да задоволи нуждите му. „Копнея за приключенска книга, романс, и няма кой да ми донесе или да напиша такъва. Дюма – чел съм го хиляди пъти, Скот също, и с това се изчерпвам. Искам да чувам звън на мечове. Искам някоя книга, която започва по-добър начин.” Оплакването, което Стивънсън споделя в това писмо до У.Хенли разкрива как, докато често изразявал общите за писателите от неговото време притеснения за неясната същност на популярността и разминаването между потребителското одобрение и естетическия успех, той все още виждал в удоволствието и задоволяването на читателските нужди ключа към разбиране на природата на литературното дело.

Тази дуалност на фокуса, да възприемаш себе си едновременно и с еднаква сила като читател и писател, характеризира всички негови критични оценки и определя също така същността на неговото творчество. Прозорливият коментар на Калвино, предизвикан от писмото до Хенли, предполага, че за Стивънсън ролята на читател винаги е била основополагаща в светогледа му. Като създавал произведенията си с цел да задоволи изискванията на определена публика, в това число и себе си, читателят в него го тласнал към сложния анализ на текстуалната наслада или ролята на писателя и връзката между търговското и естетическото, обославяща неговата критика. В този аспект, пренебрегван до неотдавна, удоволствието, което Стивънсън изпитва от това да пише като читател е повече от очевидно. Неговата критика действително може да бъде възприета като разширен и конструктивен анализ върху акта на четенето. Въпреки че неговите понятия се разграничават от тези на феноменолозите и теоретиците от края на XX в., помежду им има сериозни допирни точки. В статии, писани за редица британски и американски литературни списания, той изследва характера на удоволствието, съпътстващо акта на четенето, същността на въображението и връзката между насладата от четенето и натиска от писането в контекста на комерсиалното. Читателят, който извършва акта на четене и препрочитане, по този начин заема централно място в критиката му. Гарет Стюърт предполага, че образът на читателя е по-неясно изразен, по-малко апострофиран в художествената литература от XX в., а читателският акт прогресивно екстраполиран в иносказателна форма, но критическите произведения на Стивънсън директно представяли образа на читателя, като изпълнявали разнообразни роли чрез спомен на случка или анекдот. Понякога образът на читателя може да бъде този на Стивънсън като дете, както е в “Penny Plain and Two Pence Coloured”, където той пресътворява вълнението си от покупката, подредбата и създаването на детския театър на Скелт и разсъждава над начина, по които историите на Скелт развили въображението му; или както в „Lantern-Bearers” си припомня сцени от игрите в детството и момчешките фантазии. В други текстове Стивънсън представя себе си като читател, едновременно синхронно и диахронно. Пред нас се разкриват етапите на развитие, промяна, преосмисляне на различните образи на Робърт Луис Стивънсън, а после и очертаването на връзките му с определени измислици, които го увличали като млад: „Заради това последно удоволствие четяхме толкова внимателно и чувствахме книгите си толкова скъпи на сърцето в онези ярки, тревожни момчешки дни.” Подобна е динамиката, изразена в „Беседа върху романа на Дюма”, в която той описва как не спира да се връща към любимия си роман на Дюма, „Виконт дьо Бражелон”. Друг път Стивънсън се отъждествява с определена читателска група като тази на момчетата, които търсели захвърлени романи сред руините на замъка Найдпат и се запознавали с известните творби на Вайлс и Еръм, докато се „излежавали върху боровинкови храсти в сянката на близката иглолистна гора. „Неговите произведения се характеризират с абсолютната специфика на тези читателски сцени: моментът през една лятна вечер, когато за пръв път открива любовта си към книгите, докато приказни истории, отива към селото по нечия заръка или прелиства Дюма сред зимна нощ в Пентланд Хилс.

Чрез наративи, конструиращи най-разнообразен тип читатели той пресъздава сложните взаимоотношения между различни читателски позиции. В „Известни автори” например на някои моменти той заема място в литаратурните висоти в сравнение с наивната маса, чиито амбиции в живота се моделират от четенето на популярна художествена литература и в същото време в други части от произведението той се отъждествява с вдъхновения потребител на подобен тип текстове. В своята първа книга „Островът на съкровищата” той изявява своята критична дистанция и се самоанализира като писател, като фино смъмря своето по-ранно и наивно читателско „аз” за плагиатство, използвано от неговото писателско „аз”, а сетне се самокритикува подобно на литературен критик, който проследява литературните влияния. Неговите писма също изграждат образа му на разностранен читател чрез разнообразието от корепспонденти, с които общува: насладата си от приключенските истории той споделял почти изцяло с Хенли, историите за пиратство със Силвер, размишлявал върху шотландската литература с романистите Крокет и Бери, дебатирал етиката на четенето с баща си и се превръщал в „по-професионален читател”, когато спорел за естетиката с две конкретени лица: братовчед си Боб Стивънсън, чийто поглед на художник често му давал добра основа за дискусии и неговия колега-романист и приятел Хенри Джеймс. Писателят продължил кавгата си с американския автор У.Лоу за откровенията в писмата, а критикът Ричард Ле Галиен се изявил също като достоен опонент в дебата.

Като цяло обаче прозренията на Стивънсън за читателския акт са резултат не толкова на задълбочен и премерен дебат или достоверен анализ, а по-скоро на това, което той често назовава като „беседа”: живи истории, малки камеи, винаги циркулиращи около разновидностите на неговия читателски „аз”, едновременно обект и средство на неговите теории. Въпреки че може и да заявява пред Лоу, че един ден ще напише „сух” трактат върху литературата, неговите съчинения са пълни с жизненост и живи самоизображения. В това отношение есетата на Стивънсън са продиктувани, колкото от представата за себе си като консумиращ обществен читател, толкова и от представата за писателя, предопределен да посреща нуждите на „звяра, който храним”. В „Насладата от текста” Ролан Барт задава следния въпрос: „Как можем да изпитваме удоволствие от преразказано удоволствие…? Как можем да четем критика? Само по един начин: след като аз съм тук като второстепенен читател, трябва да сменя позицията си – вместо да се съглася да бъда довереник на това критично удоволствие, което е сигурен начин да го пропусна, мога да се превърна в негов наблюдател. Ще наблюдавам потайно удоволствието на другите.”

В своята активна работа с читателския процес Стивънсън се самонаблюдава, като преизиграва своите удоволствия вместо да ги преразкаже по един пасивен начин. В резултат на това неговите читатели са буквално тласнати към проявата на удоволствие: може да започнем да четем есетата му като наблюдатели, но трудно ще се задържим като такива, след като самите есета ни тласкат към подражаване на читателския процес. В „Беседа върху романа на Дюма” например подробното изреждане и анализиране на удоволствията от мускетарската сага, изискващо сериозен преразказ на ключови епизоди и построено върху еднакво завладяващата история на собствените срещи на Стивънсън с текста, създава два силни наратива за читателя. Колкото по-бързо маневрира между ролите на автор, критик и читател, толкова повече читателите на есетата му получават усещането за замъгляване на установените текстуални връзки.
За подобно раздвижване сред кореспондентите на Стивънсън свидетелства едно негово писмо до Хенли, в което разсъжденията му върху „Островът на съкровищата” се превръщат в дискусия върху роман с приключенско-разбойническа тематика, която плавно преминава към началото на следната история:

„Предлагам да продължа „Корабният готвач“ през подходящи интервали с „Джери Обершоу: една история за Пътни Хийт“; „Пътеводна светлина: една история за брега“;
„Скуомен“ или „Дивият Запад“ и други поучителни и увлекателни произведения….
Обожавам да творя романи за юноши. Този първият е само експеримент. Почакай да видиш какво ще сътворя с ръката си. Ще се превърна в бъдещия Харисън Ейнсуърт!….
Джери Обершоу – какво заглавие само!….Джери Обершоу: да му се не види, същинска поема! Двете най-тачени думи на английски и какъв заряд носят само! Чуй как звънят копита! Дали не идат от ковача? Не, от крайпътната страноприемница ще да е. Джери Обершоу ще да е.
„Беше ясна, мразовита вечер на не повече от 100 мили от Пътни и т.н“
Джери Обершоу. Джери Обершоу. Джери Обершоу. „Корабният готвач“ вече се намира на шестнайста глава и дава изгледи, че ще стигне до трийста, та и повече.“

Както Хенли прочита, произведението трябва да се е разгънало, като по този начин думите са получили отзвук отвъд това на авторското очертание на бъдещите планове или критическите разсъждения за вида му. Художествените творби на Стивънсън, експериментиращи с такова разнообразие от литературни жанрове проявяват подобно съзнателно съобразяване с природата на читателската дейност, което е съвсем ясно изразено в неговите есета. Писмото до Хенли, съдържащо както анализ на наратива, така и неговото директно пресъздаване, ни предоставя ключ към разбирането на връзката между четенето и писателската дейност, които така вълнуват автора. И в художествената литература, и в критиката Стивънсън рядко се задоволява да стои на едно място, а предпочита да запази образа на скиталеца.

Странстващият читател – Гленда Норки