Убийството на Бенито Мусолини и дългогодишната му любовница Кларета Петачи на 28 април 1945 г. повдига множество въпроси, чиито отговори се търсят и до днес. Кой е поръчал убийството? Различни твърдения и контратези отекват през годините: залозите са в полза на Луиджи Лонго, който по-късно става лидер на Италианската комунистическа партия, но никога не се изказва по въпроса. Защо са застреляни?
Предположенията варират от междупартизански конфликти до странното становище, че са били застреляни по пряко или непряко нареждане на британците, тъй като са знаели за тайната колекция от военновременна кореспонденция, водена между Мусолини и Чърчил, която така и не вижда бял свят. Много италианци все още вярват в съществуването на подобна кореспонденция, въпреки че документите, които в момента се пазят от официалните власти в Рим, са недвусмислени фалшификати.
А какво се е случило със “съкровището на Донго”, за което се предполага, че Мусолини носел със себе си, когато бил заловен в Лаго ди Комо? Местните явно имат най-голяма облага от това. Според един доклад: “Четири дни по-късно скъсани ленти от пачки хвърчали като есенни листа по полето”. През годините отново и отново изплуват на повърхността разни истории за неоткритото съкровище, но когато през 1993 г. от езерото са извадени няколко кутии за амуниции и са отворени в присъствието на внучката на диктатора – Алесандра Мусолини, в тях не се открива нищо друго освен амуниции. Истинското богатство, което се търси оттогава до ден днешен, са не пари, скъпоценности или документи на фашисткото управление, а дневникът на Мусолини. Фактът, че съществува, е повече от неоспорим: самият Мусолини цитира от него в две от книгите си, освен това много негови съвременници са го виждали с очите си, а синът на Мусолини – Романо – получава една оригинална страница от дневника за десетия си рожден ден, която впоследствие е завлечена като военен трофей от американски войник и е отпечатана в американско списание в годините след войната. Дневникът на Мусолини би бил същинска златна находка. Но такъв никога не е открит. Затова бива създаден. Историята, разказана от Мимо Францинели в “Autopsia di un falso”, започва през 1947 г., когато встъпват в длъжност Розета и Мими Панвини Росати, съпругата и дъщерята на бивш полицейски служител в Републиката Сало. Основното съдържание на дневника им е изготвено от няколко леснодостъпни заглавия. И таткото, и майката преглеждат щателно съвременните вестници в местната бибилиотека, за да се снабдят с по-убедителна информация за обстановката – и не на последно място за времето, честа характеристика при фалшификатите. След лъжливото начало отпечатват комплект празни дневници, подвързват ги и ги попълват. После, за да потвърдят достоверността на дневнците, определят два източника за появата им: една част се приписва на човек от бившата клика на Мусолини, а за другата се твърди, че е част от „съкровището на Донго”, попаднала в техни ръце посредством партизанин. Виторио Мусолини, най-големият от оцелелите му синове, хвърля бърз поглед на дневниците и ги обявява за фалшификати. Вдовицата на Мусолини, Ракеле, и дъщеря му Еда Чано, са на същото мнение. Романо Мусолини, най-малкият син, стига по-далеч, като казва, че баща му никога не е бил такъв тип, че да си „води дневник като момиче”. С това първото споразумение за публикуването на дневниците, направено с Оскар Мондадори за значителната сума от 22 милиона лири, отива на вятъра. Следващата цел е „Кориере дела сера”, чийто издателски екип вече знаел достатъчно за случая, че да уведоми властите. След двугодишно разследване Мими Панвини Росати е обвинена през април 1959 г. в създаването и продаването на фалшификат. По време на съдебния процес първо признава престъплението си, но после се отмята от думите си, като се връща към твърдението, че дневникът бил връчен на баща й от един от доверениците на Мусолини. И двете жени са намерени за виновни и получават присъда две години лишаване от свобода. Но тъй като са на ключови позиции в обществото, никоя от тях не отива в затвор. Отпечатан е, подвързан и попълнен нов комплект празни дневници. Фалшивите, уж смятани за унищожени, незнайно как се оказват невредими. Следващата потенциална жертва се явява “Организацията Томпсън”.
През 1967 г. въз основа на бързо скалъпените анализи на различни експерти тя се съгласява да плати 235 000 лири за дневнците от периода 1940-1943 заедно с шест „тетрадки”. Този път Виторио Мусолини потвърждава автентичността им, за което получава чисто нов автомобил „Ягуар”. Почти веднага са повдигнати множество въпроси около сделката. Химическите анализи заключават, че дневниците са записвани след войната, а влиятелният биограф на Мусолини, Ренцо Де Феличе, ги обявява за фалшификати. Организация Томпсън наема адвокати от влиятелната агенция „Слотър енд Мей”, за да си върне парите. Сър Денис Хамилтън, който има нелеката задача да каже на лорд Томпсън, че напразно е похарчена солидна сума пари, е силно изненадан и също толкова облекчен от реакцията на медийния магнат, който проявил повече интерес към десетте шилинга за извънредна работа, които шофьорът му неоснователно искал, отколкото към новината. Дневниците, заключени в сейфа на „Съндей Таймс”, отново изчезват мистериозно. С толкова много пари в залог – както и възможността да подновят репутацията на Дучето като мъдър и проницателен управник – призрачните фигури зад измамите продължават търсенето си на купувач.
В един момент загадъчен посредник проучва актьора Бил Травърс и съпругата му Вирджиния Маккена, които притежават къща в Сардиния, и скоро копия от документите са продадени на издателска къща „Колинс”. После през 1983 г. още от дневниците попадат в ръцете на сър Антъни Хевлок – Алън, бивш продуцент и съпруг на асктрисата Валерия Хобсън. Британската преса отново има шанса да помирише драгоценните документи. Чарлз Дъглас Хоум, а после и директорът на „Таймс” изпращат видния италиански историк Денис Мак Смит в Швейцария, за да ги инспектира. Подобно на случая с друг историк, Тревър-Роупър и дневниците на Хитлер, той ги обявява за автентични въз основа на почерка. С мисълта за продажба агенцията за търгове „Сотбис” ги предава на експерт- криминолог, който стига до извода, че дневниците са писани в продължителен период от време и че почеркът предполага наличието на нежизнерадостна, склонна към депресии личност.
Появява се и трети източник, обясняващ произхода на дневниците: Мусолини – за когото се знае, че по това време страда от период на униние и апатия (както и от болест) – навярно е прекопирал и издал свой дневник по време на последните години от живота си. Без каквито и да е доказателства, потвърждаващи теорията, тя се задържа още няколко години и накрая умира. Въпреки това фалшификатите успяват да оцелеят и дори миналата година дневникът от 1939 г. е намерен и издаден под покровителството на десния сенатор Марчело Дел Утри. I Diari di Mussolini 1939: Veri o presunti – самото подзаглавие намеква за това, че може и да не са напълно достоверни – представят образа на „добрия диктатор”, което е в пълно съзвучие със статиите и книгите, публикувани в Италия през 1950 г. и предоставя доста материал за спекулиране. Човек, отдаден на семейството: „За мен семейството е всичко… Вкъщи намирам спокойствието, което не бих имал никъде другаде”, а относно времето диктаторът в унес споделя: „Слънцето днес изригва с химна на живота над безценната шир на Града”. На места безучастно размишлява за хората около себе си: „Кой е Адолф Хитлер? Изключителна личност? Гений?” Текстът изобилства от дълги описания на пътувания, списъци с имена и незначителни детайли. Същността на фалшификацията, частта, която всъщност поразява, са бележките от август и началото на септември 1939 г., които подчертават желанието на Мусолини да избегне войната – „Искаме мир!” – а също така и вината на Хитлер за започването й. Началото на войната в Европа сварва неподготвен един отслабнал диктатор, който се оказва изправен пред събития, които нито може да предотврати, нито да контролира – „Какво да правя? Нямам представа!” За политическата десница на Берлускони в Италия това се оказва манна небесна. Професионалната унищожителна дейност на Мимо Францинели срива всичко до основи. Бележките доста съответстват на извадките от съвременните вестници; няколко пасажа цитират дневника на Галеацо Чано, който е публикуван, докато фалшификаторите все още работели, но пък не съответства на дневника на Джузепе Ботаи, който не бил публикуван, преди те да привършат (Ботаи е министър на образованието в периода между 1936 и 1943 г.). Случайна, но доста информативна грешка (фактът, че германският танк „Тигър” се появява през септември 1939 г. три години по-рано) разкрива елементарното непознаване на военните дела от страна на автора. Почти никой от хората, с които Мусолини се е срещал всеки ден, не е споменат.
Дневникът изобилства от граматически и синтактични грешки. Форматът на дневниците не съответства на този на италианския Червен кръст, за който се знае, че Мусолини използва, а и почеркът не е същият. Дневникът на сенатор Дел Утри е незначителен от историческа гледна точка. От друга страна, този на Кларета Петачи (чиято първа част бива разгледана в TLS2 на 2 юли 2010 г.) е напълно надежден. Нужно е вникване – въпреки че както редакторът, така и нейният племенник са на мнение, че тя е била интелигентна, но стилът е банален, а съдържанието скучновато, а това, с което всъщност разполагаме, е тридесет и пет процента от оригинала. Можем само да гадаем какво е съдържала останалата част. На всяка страница Кларета описва как чака нетърпеливо обажданията на Мусолини, чийто брой понякога надвишава 10-20. Описани са и следобедните й посещения до Палацо Венеция, където имало доста „бунга- бунга”. Ако си проправиш път през целия този гъсталак, ще успееш несъмнено да вникнеш в същината на характера, мислите и действията на Мусолини.
Главният инспектор на Държавния архив на Италия, който инвентаризира писанията на Петачи през 1950 г. (оттогава много от тях са изчезнали), свидетелства за тяхната стойност: „Истинските и най-значими записки на Мусолини са всъщност онези, написани от Петачи.” Кларета Петачи е била най-безкритичният и надежден партньор в подобна асиметрична връзка, от която Мусолини се нуждае, за да успокои напрегнатия си ум. Както става ясно тук, тази връзка осигурява изобилие от материали, достатъчни за оформянето на психоаналитична картина на образа на Дучето. Първобитното диво чувство, с което прави любов, стои рамо до рамо с естетическия усет, който отдава предпочитанията си на Шестата симфония на Бетховен пред Третата. Със своята изключителна манипулативност любовникът на Петачи непрекъснато редува приемането и отхвърлянето, като същевременно я убеждава в своята трайна, дълбока любов, а от друга страна, открито заявява нуждата си от други жени, въпреки че те не означават нищо за него. Умението му да използва въздействието на собствената си личност е ключът към емоционалния контрол, който той упражнява върху любовницата си и политическия контрол върху подчинените си. Вече знаем достатъчно за склонността му да се самоизтъква, но нарцистичното му чувство тепърва предстои да бъде разкрито в пълнота. Необоснованото му упражняване на власт върху случайни хора показва нуждата от това да бъде считан за всемогъщ, както и абсолютното неприемане на демонстрирането на неуважение от когото и да било.
С напредването на войната в изказванията на Мусолини се прокрадва меланхолична нотка, когато той недоволства от това, че остарява и че времето не му стига. Последната част, която идва малко след това, проследява развитието на тази връзка до момента, в който Петачи се хвърля към любимия си, а с това и към смъртта. Вероятно ще отговори и на въпроса защо малко преди смъртта си тя е издавала секретна информация на германците. Мусолини, както е показан тук, се възхищава на Хитлер, Гьобелс и Гьоринг – „истински герои и изключително интелигентни” – и вижда естествен съюзник в лицето на Германия. Възхищението е примесено със завист: Германия е „машина за хора”, а генералите й, за разлика от неговите, са здрави и жилави. Политическата му схватливост – той предвижда идването на руско-германския пакт, както и факта, че поляците няма да получат подкрепа нито от британска, нито от френска страна – върви ръка за ръка с погрешните преценки, продиктувани от високомерието му: „Французите ще ми дадат, каквото поискам, и то в точния момент, защото ще насоча оръжието директно в сърцето им и ще им река „Давай или стреляй.” (9 април 1939 г.).
Фаталните грешки на Мусолини се проявяват в момента, в който той се захваща със стратегически въпроси. Оказва се неспособен да разбере същността на индустриализираната битка: „Англичаните имат пари и това има голямо значение. Във война трябва да ги победим бързо, за съвсем кратко време” – и това се оказва в негов ущърб по време на „фалшивата война”. На 22 ноември 1939 г. той споделя с Петачи: „Нямам ясно виждане по много от въпросите. Не знам как ще се развият и приключат нещата.” Критиките му към Хитлер за това, че погрешка е атакувал французите по суша, вместо да вземе на прицел френските и британските флотилии, които немската флота никога не би надвила, показва колко малко е разбирал той същността на военното статукво. Към април 1940 г. той вижда само две стратегически възможности: „или да бъде смазан, или да се включи във войната”. Виртуозната немска оперативност прави решението лесно и след като отхвърля всякакъв военен съвет в друга посока, той насочва войските си срещу алпийската граница на Франция. Резултатът бил пълно унижение. Като не взема под внимание поражението, нито отговорността, която носи за него, Мусолини се хвали пред Петачи, че войската му напреднала с 32 км за по-малко от три дни, преодолявайки „изключително тежка съпротива”. Още пет години война му предоставят изобилие от възможности за по-големи провали.
На 2 април 1939 г. Мусолини казва на Петачи: „Ще доживея до 80, ако не ме убият преди това.” Но в крайна сметка го разстрелват. Дневникът му, който е може би най- значимият исторически източник на века, все още не е открит. И все пак, може да се появи – забравените записки на един от най-важните му служители са намерени сред прахоляка в някакво мазе. Такива неща се случват в Италия. Дотогава ще трябва да се доверим на думите на Кларета Петачи.
превод от английски: Елена Щерева
публикувано в „Литературен вестник” ,бр.34, 2-8.11.2011
