Животът в европейските градове се променя из основи в периода между 1890 и 1970 г.
През 1934 г. Мартин Хайдегер написва известното си есе, в което обяснява защо е отказал на покана да преподава в Берлин. „Защо все още живея в провинцията” е антиградска филипика, предупреждаваща, че градовете подлагат мислителите на това, което той нарича „деструктивна грешка”. Когато обаче мъдрият философ се вслушва в думите на местните селяни и в „това, което планините, горите и нивите разказват”, той се изпълва с вдъхновение.
Без съмнение Хайдегер не е единственият интелектуалец от ХХ век, който подхваща неизчерпаемата бурна тема за опасностите, които крие градският живот. Като израз на противоречие, книгата „Уличен живот” на Лийф Джеръм можела да бъде озаглавена „Защо все още живеем в града?”. Произведението предлага напълно лишена от романтизъм, широкообхватна и детайлна информация за културната история на европейските градове през дългия ХХ век. Не подминава отчуждението, бедността, насилието, борбата с расизма, но обръща повече внимание на това как кварталите, фабриките, спортните отбори, клубовете, залите за танци и баровете привнасят приятелство и сплотеност в градския живот. В днешно време, когато близо 80 процента от европейците живеят в градовете, няма съмнение, че животът коренно се е променил в периода между 1890 и 1970 г. „Уличен живот” засяга пет основни теми: политика, култура, живота на жената, сексуалната идентичност и влиянието на планирането. Първата глава описва революционните и дисидентски надигания от Първата световна война до падането на комунизма. Жените имат главна роля в разказа, а втората глава засяга не само жените в обществената сфера, улиците, баровете и фабриките, а също така и тяхната борба за извоюване на сигурно и адекватно лично семейно пространство. Третата част се фокусира върху културата (Джеръм избягва термина „популярна”), като обхваща музикалните зали, кината, заведенията, баровете, футболните стадиони, денс и джаз клубовете, дискотеките и помещенията, доминирани от телевизията. Впечатляващата четвърта част засяга сексуалността, особено нестабилността на мъжката сексуалност, докато „бетонирани” и установени модели не започват да доминират в публичното пространство. Последната част разказва за „плана”, за ролята на експертите и архитектите в реструктурирането, възобновяването и регулирането на градското пространство в късните години на ХХ век. Джеръм изтъква начините, по които градските „места и пространства” – улиците, фабриките, кината, нощните клубове, парковете и жилищните комплекси – са „където” основните събития и промени в Европа биват осъществени.
Преди Първата световна война градовете имат подчертано различен облик. И все пак общи за всички са разпалените дискусии за пространството, в което уличната политика се превръща във висша. В края на ХІХ век Хамбург е парализиран от мащабно разпространилите се социалдемократически срещи, когато властите решават да затворят обществените зали и цензурират партийната преса. По същия начин, когато на протестиращите жени работнички в Брадфорд и Лийдс бива забранено да правят събрания на закрито, те започват да се срещат в паркове и открити ледени площадки. Това довежда до стимулирането на мъжете – членове на търговските профсъюзи, – да разширят полето на дискусиите си. Във Виена социалистите превземат забранените буржоазни територии на Рингщрасе, като по този начин унижават мощното християнско социално правителство на Карл Люгер. И руската, и немската революция от 1917-1918 г. започват с надигания на пристанищни работници, а в Москва и Санкт Петербург огромни предприятия (с над три хиляди служители) предоставят организационно пространство за антибуржоазни бунтове. „Ограничаването в рамките на определени пристанища, работилници може и успява да спомогне за добрата съгласуваност”. Заемането на фабриките в Северна Италия през „Червените години” на периода 1919- 1920 г. провокира появата на уличните скуадристи, които формират щурмовите групи на фашизма и помагат на Мусолини да вземе властта. Нацисти и комунисти водят кървави борби за контрол над германските улици през последните години на Ваймарската република, като маргинализират по- уважаваните социалдемократически партии. Във Франция уличната политика стартира на 6 февруари 1934 г., когато авторитарните групи стават заплаха за Третата република и си съперничат със социалистите и комунистите за възлови места в Париж, особено около Place de la Concorde. Тук резултатите са напълно различни. В Германия упоритостта на уличното насилие съсипва държавата, докато във военновременна Франция организираното съперничество от страна на левицата в комбинация с ефективния политически контрол спомагат за съхраняването на държавността и укрепването на демокрацията. Джеръм изтъква, че за да се превърнат в реалност политическите безпокойства, вражди и стремежи, те трябва да заемат специфично, а в повечето случаи публично пространство.
След Втората световна война геополитиката в Европа е силно преплетена с градската политика, и то точно в Берлин, където съветската блокада на града през юни 1948 г. довежда до небезизвестната спасителна операция на съюзниците, носеща името „Берлински въздушен мост“. Оттеглянето на Сталин е първата знаменателна победа в Студената война, която почти заличава в народното съзнание спомена за британските и американски бомбардировки над града. На 17 юни 1953 г. относително дребни разногласия, касаещи работата по строителен обект в Берлин, водят до внезапна конфронтация с властите от Източна Германия и до поредица „разпокъсани“ улични бунтове, които поставили на кантар относително новосформираното правителство на СЕД (Партия за социално единство). Както се вижда три години по-късно, в Познан и Будапеща, градските демонстрации по това време разкриват „олюляващия се от слабост“, нестабилен комунистически режим. Микроисторията на тези събития показва тясната връзка между определени места и обгръщащите ги политически структури. Студентските изригвания, парализирали Париж през 1968 г., тълпите, противопоставили се на съветските танкове в Прага и полските стачки в Гданск доказват, че уличните протести далеч не са отживелица, нито в стабилните демокрации, нито в тоталитарния Изток. При все това, въпреки че възхвалява парижките събития от май 1968 г. като същински революционен порив, Джеръм поставя акцент върху конкретните географски източници на насилие от страна на местните в кампуса на Университета Нантер, прераснало малко по-късно в барикадиране на парижките улици и стачки във фабрики и автомобилни заводи в предградията.
Въпреки исканията на феминистките движения за повече граждански права в началото на ХХ век повечето жени са загрижени предимно за домовете си или – както в случая с поне половината от работещите като прислужници британски жени – за домовете на по- заможните господарки. Все повече и повече жени биват назначени в нови промишлени отрасли и фирми, и все пак болшинството от тях се връщат по домовете си след брака. Учудващо, но Първата световна война не довежда огромен брой жени в заводите, а те започват да се открояват главно като регулировчици, кондуктори, инспектори, ватмани, пощальони и други, доминирани най-вече от мъжете, униформени професии. За първи път могат да се видят непридружавани от никого жени да посещават барове, ресторанти, кафета и бални зали. В Берлин полицията започва да гледа с ново око на жените, участвали във военновременните бунтове за храна, като по този начин променя из основи социалното им положение като граждани. Работещите жени събуждат известни притеснения сред мъжете, които често ги изкарват виновници за спада на раждаемостта, или това, което французите наричат „депопулация“. Безспорно е, че жените започват все повече да контролират телата си и да укротяват своята плодителна сила, което довежда до изравняване на демографските показатели до 1920 г., доста преди откриването на противозачатъчните средства. Макар войната да оказва незначително влияние върху работната заетост при жените, в следвоенна Великобритания, Германия и СССР те навлизат в работните сфери в безпрецедентни количества (изключваме Франция). Те са на челни места, както в движенията срещу орязване на заплатите и рационализацията, така и в борбата за изравняване на доходите им с тези на мъжете. Съветският опит се оказва хаотичен, дори катастрофален.
В средата на трийсетте години на ХХ век на руските жени им се забранява контролирането на раждаемостта и голяма част от тях са изхвърлени от работните си места. Но в болшинството от европейските страни жените все повече се открояват в обществения живот и налагат идеите си по отношение на мода, стил и имидж, което шокира съвременниците им. Втората световна война обаче нанася съкрушителен удар върху популацията на жените, след като въздушните бомбардировки засягат особено тежко Германия, Полша и Русия, и в по-малка степен Великобритания. Безчетен брой жени загиват в обсадата на Ленинград. В германските градове, както и в Унгария, Варшава и Виена, жените са подложени на масови изнасилвания от Червената армия. Завърналите се войници, особено евреи, откриват придобивките и имуществото си ограбено или легално конфискувано.
Последиците от повсеместната бедност, разруха и безпорядък след войната намират израз в акцента, който се поставя през 50-те и 60-те години върху подобряването на имуществото, сдобиването с нови стоки, утвърждаването на неприкосновеността на личното пространство и грижата за семейството. Някои историци виждат в завръщането към семейното огнище абдикиране от стремежа към образование и сносна заплата или дори историческа трагедия. Но Джеръм е убеден, че общественото мнение сега се променя: следвоенният фокус върху семейния живот, възпроизводството и материалната обезпеченост показва, че градските жени все повече владеят съдбата си. Феминистката историография, твърди Джеръм, потвърждава как нуждата от материални придобивки и семеен живот олицетворява „стремежите на много жени, такива, каквито са били, а не каквито би трябвало да бъдат“.
Трансформирането на градските пространства през втората половина на ХХ век води до появата на съвременната сексуалност и предефиниране на семейния живот. Музикалните зали и кабарета от късния ХІХ и ранния ХХ век започват като места, където се смесват различните полове и социални класи. Но скоро се превръщат в комерсиална форма на забавление, която ограничава зрителите заради все по-скъпите и пищни приготовления. Тази ригидност стои в ярък контраст с появата на черната музика, представена най-вече в лицето на особено популярната през 20-те години Жозефина Бекер. Балната зала разделя хората на поколения, като създава не само спонтанни стилове, но също изгражда и облика на тогавашния тийнейджър. До края на 1920 г. записите стават все по-достъпни, а радиото вкарва в домовете „горещи“ денс парчета. Дори нацистка Германия не успява да се отърси изцяло от джаза и суинга въпреки високопарната пропаганда срещу „негърската музика“. Киното идва на сцената преди Първата световна война и до 1911 г. големи филмови „палати“ изместват временните и често опасни сборища. Европейските (и американски) кинолюбители посещават киносалоните заради самото преживяване, а не толкова заради конкретен филм. Отиват и с идеята да се порадват на малко лукс, с който не разполагат у дома – килими, централно отопление и модерни тоалетни. Киносалоните се превръщат в новите социални центрове, където хората се събират, двойките се прегръщат, а децата и кучетата се разхождат. Когато телевизията пренася киното в домовете през 50-те години, тя драстично преобразува това, което Джеръм нарича „микрогеографията на семейния живот“.
Подобно на киното телевизията се разпростира извън класовите граници, но за разлика от него почти обезсмисля общуването. Нуждата от колективно преживяване е запълнена от нови технологии за увеличаване на звука, денс клубове и дискотеки, които първо отварят врати в Париж в края на 30-те и началото на 40-те, а оттам се разпространяват във Великобритания и САЩ през 60-те. „Точно тези краткотрайни, нощни, невидими пространства позволяват възникването на субкултурните движения“, пише Джеръм. Подобни места преобразяват начина, по който се гледа на възрастта, класата, пола и сексуалността в края на ХХ век. Градовете предефинират идеята за пола и за връзката между пола и гражданството. Джеръм се позовава на изобилие от исторически източници относно хомосексуалността – той ги нарича „литература на едностранността“ – и показва, че в края на столетието хомосексуалистите от средната класа започват да доминират в сексуален аспект. От Манчестър до Москва срещите между мъже стават все по-честа гледка по улиците, в баровете, обществените бани, тоалетните и най-вече в психиатричните отделения. Неконвенционалният секс става основна тема на таблоидите и градските пътеводители, наред с честата злоупотреба от страна на полицията.
Преди и особено по време на Първата световна война содомията почти не е преследвана. Изборът на сексуален партньор и полова идентичност не е ясно определен. Работещите мъже могат да спят с други мъже, като все пак запазват мъжката си идентичност. Но в периода между двете войни се появяват специални места за определени класи, в съвременния смисъл на думата – „само за гейове“. Джеръм отбелязва, че настъпва преплитане между пространството и идентичността. Градовете се пълнят с места, които едновременно предоставят възможността и средата за подобни нетрадиционни срещи между мъже. „Кризата в мъжествеността“, която последва Втората световна война, довежда до нарастване на злоупотребите, както и на тяхното преследване, а също така и до увеличаване на обвързаните с ясно изразена гей или лесбийска идентичност места, чиято клиентела идва главно от средната и работническата класа. Само през 50-те години, когато гоненията достигат връхната си точка, хомосексуалистите започват да защитават не само действията си, а и идентичността си. Джеръм твърди, че „сексуалната анархия“ в средата на столетието довежда до къде-къде по-ярко „кристализиране на идентичността“, въплътено в разнообразяването на „хомосексуалните места“. В края на века мъжете и жените хомосексуалисти обособяват свои зони, където свободно могат да отстояват исканията си за равенство, като същевременно подпомагат възобновяването на градската среда и новите начини на консумация. Джеръм не отхвърля необикновеното постижение на правото да се изразяваш пълноценно в обществото, но също така отбелязва и цената на хомогенизирането, комерсиализацията и йерархията, която идва заедно с гей културата.
Голяма част от „Уличен живот” се интересува от разбъркания и естествен вид на европейските градове, особено преди Втората световна война. В последната глава Джеръм се спира на идеала за един рационален, добре устроен и професионално управляван град, с други думи – на проектирането. Проектирането, смята той, е „обща смесица от отрова и антидот“; то е преследването на здраве, рационалност и красота, както и вдетиняването на гражданите в либералните демокрации и комунистическото потисничество на Изток. Държавните усилия да изкоренят холерата и туберкулозата през ХІХ век довеждат до събирането на обществени данни за „по-низшите класи“ и до изготвяне на планове за подобряване здравето на националната „раса“. Едно от известните решения е предложението на Ебенезър Хауърд от 1898 г. да се построят т.нар. градове градини в градските покрайнини, което включва обстоен план как да се облекчат икономическите, социални, културни, образователни и материални неудобства на градския живот. В подобна хигиенизирана и изкуствена градска среда кръчмите, забавленията и хазартът биха били напълно забранени. Макар непретенциозна, но и също толкова неосъществима на практика, идеята на Хауърд за град градина изпреварва експерименталните социални жилищни планове, възприети във Виена, Франкфурт и Москва през 20-те години, както и обширните обществени жилищни комплекси, построени извън Париж и Лондон през 30-те. Планировчиците и архитектите се предоверяват на своите сложни дизайни и за никого не е изненада, че се провалят, като най-грандиозен от всички е провалът на Магнитогорск, съветски металургичен град, разположен в планината Урал. Тамошните жители прибягват до строенето на глинени колиби, за да си получат личното пространство, което плановиците се опитали да унищожат със строежа на общи спални и кухни. Масивното жилищно строителство се превръща в мотото на следвоенните плановици. Така наречените „нови градове“ във Великобритания, предградийните селища на Франция, сателитните градове в Германия се множат до 1970 г. Джеръм определно е точен в преценката си за хвърлените усилия. Провалите не са толкова на архитектите и плановиците, колкото на държавната и социална политика в сферата на бедността, безработицата, здравеопазването и състоянието на занемареност.
По същия начин причина за градското насилие в британските жилищни комплекси или широко огласените вълнения във френските предградия през 2005 г. не е расата или имиграцията, а предразсъдъците, западането на обществените услуги и безработицата. Расовите конфликти обаче засилват популярния стереотип за градовете като тъмни, опасни и разтърсвани от криза места. Джеръм с право допълва, че често се пренебрегва степента, в която поколенията имигранти са интегрирани и приети в нашите градове. През целия век европейците са обхванати от чувство на отчуждение и страх от икономически срив, но градовете също така успяват да създадат работнически общности със своеобразно чувство за лоялност към колектива, със своя музика и поддържащи структури. Градовете, обобщава Джеръм, осигуряват много от нещата, които буржоазните критици на градската култура до неотдавна свързвали със селския живот.
„Уличен живот” е изследване и като такова може да бъде критикувано за пропуските си – Скандинавия, Югоизточна Европа и Иберийския полуостров се споменават рядко – както и някои ключови аспекти от градския живот, като например: транспортният контрол, търговията на дребно, рекламната индустрия и най-вече икономическото влияние на неолиберализма са недостатъчно застъпени теми. Някои от възгледите на Джеръм са спорни: например пресиленият паралел между плановете за западноевропейските градове в периода между войните и нацистката гетоизация на евреите в Лодз, Полша. Но когато се фокусира върху градовете, които познава добре – Лондон, Париж, Берлин, Москва и родния си Манчестър – съжденията му са повече от прецизни.
„Уличен живот” е забележителен синтез, който поставя на фокус десетилетия специализирани изследвания и материали. Приносът на Лийф Джеръм е умението му да концентрира в стегнат вид изумително количество исторически знания с впечатляваща пестеливост и прозорливост на изказа. Патологизирането на градския живот, настоява той, е резултат от незаинтересована, обзета от тревоги, буржоазна перспектива, която недовижда културното богатство, добросъседските отношения и интеграцията. Уличен живот подрива основите на „културния песимизъм“, с който исторически се характеризира толкова много от литературата, посветена на градовете, както и неговия утопичен антипод. И все пак завършва оптимистично – с една обещаваща бележка: „вместо да гледаме на градовете като на опасни тресавища, готови да погълнат основите на обществото ни, трябва да почитаме тяхната смайваща способност да поглъщат, преобразяват и просто да се справят с нещата“.
автор: Ансън Рабинбах
превод от английски: Елена Щерева
материалът е публикуван в „Литературен вестник“, бр.28, 21-27.09, 2011.
снимка: Dimitar Belchev@belchev
