Индия е като континент, под чието небе се подслоняват безброй народи, религии и учения и това е една от причините, поради която тя не спира да ни удивлява. Днес малко хора свързват Индия с племенните общности и дори не подозират, че те са изиграли огромна роля във формирането на индийската култура, такава, каквато я познаваме днес. Малко хора подозират, че нейните богатства се дължат точно на сливането на външната арийска традиция и мироглед с тези на коренните жители на полуострова. Така термини, учения и практики, които в миналото са се отнасяли единствено и само за явления от племенните общности – като например образите на божествата Шива и Кришна и дори основите на йога, чийто първообраз намираме сред руините на древната цивилизация на Мохенджо-Даро – днес всичко това е неразривна част от всеобщия индийския светоглед.
В индийската конституция са регистрирани 645 отделни племена. Обобщеното название, под което са известни те, е адиваси – изначални, древни хора, като племената съставляват около 8,3% или 84 милиона от цялото едномилиардно индийско население. Някои като гондите са колкото цялото население на България, а от други като чаимал на Андаманските острови са останали едва 18 души.
Може да се каже, че племената са древните филолози на Земята, защото без съмнение са първите, усвоили езика на заобикалящия ги свят и точно тази устойчивост и силна взаимовръзка с природата ни кара да изследваме и опознаваме пътеките им.
Този път бяхме решешни да се запознаем отблизо с племето пания – едни от най-древните обитатели на полуостров Хиндустан.
Не знаехме дали ще успеем, тъй като нямахме ни най-малка идея как можем да достигнем до земите им от мястото, в което се намирахме тогава – а именно малкото, крайно непопулярно градче със смешното име Султан Батери, щата Керала. Извадихме късмет все пак, защото попаднахме на точния човек, идеалната ни връзка с племето. Сабу не беше пания, ала не беше и външен човек, защото от години работеше заедно с тях в селското стопанство и познаваше езика и порядките им.
Тръгнахме с него през малки пътечки, криволичещи между живописни чаени плантации, оризови и пиперови насаждения и навлязохме в толкова типичния за щата Керала „магичен свят“, в който се редуваха всички възможни нюанси на зеленото – от най-наситеното тъмнозелено, каквото се намира в джунглата до най-яркото и светло на росната и свежа трева. Изведнъж се отклонихме от пътеката и зацепихме право през шпалир от мангови и бананови горички, които не спираха да ни удрят плесници с големите си разперени длани. Същевременно трябваше да си гледаме в краката, защото в селските райони, особено сред насажденията, се спотайваха и най-много опасни змии. Всяка година те отнемаха живота на хиляди селяни и неслучайно са сред най-почитаните животни на Юга. Както знаем колкото си по-страшен и опасен, толкова си по-значим и почитан сред вярващите. Само преди няколко дни на подобна разходка в джунглите на Перияр бяхме станали неволни свидетели на любовния танц на две непознати за мен змии – изключително красива гледка, от която обаче те побива цяла гора от остри тръпки.
След пет километра наближихме селото. Иззад плетеницата от дървета поддаваха глава първите племенни колиби. Направени от бамбук, глина и слама, колибите на пания се сливаха с заобиколния свят и приличаха на животински хралупи. Заизкачвахме се към първата, а нашият водач изпляска няколко пъти, за да предупреди домакинята за нашето идване. Пред нас застана едно крехко и дребно създание, около метър и петдесет, със съсухрено като пергамент лице, което като че идваше от друга планета. Беше дребничка колкото 12-годишно момиченце, ала същевременно изглеждаше някак висока, така наблюдавайки ни от верандата на своя опит и омъдряла правота. Приликата й с някои африкански народи бе недвусмислена. Широките лица и ноздри, къдрави коси и орнаментите за украса определено препращаха към Черния континент.
Жените пания, както заебелязахме и по-сетне, се отличаваха с това, че поставят в ушите си втулки от сушени листа. Всяко семе от втулката символизираше една изминала година от живота на жената. Така на практика по червените семена във втулката човек можеше да разбере възрастта й. И без да броя семената бих казал, че бабата изглеждаше на около 80. Оказа се дори на повече – над 90, вдовица, грижеща се за дъщерите и внучките си, а косата й бе още прошарена, без някога да е помирисвала къна.
Противотровата на отровата на старостта, както стана ясно, е свързана не просто с начина им на живот, който макар и лишен от стрес, не бе никак лек, а в диетата им. Пания са особено добри ловци – дотолкова, че са известни с храбростта си в лова на тигри – а също така се славят и като изключително умели риболовци. Все още използват и една древна и характерна за племената от цял свят техника – упойване на рибата със сока на определен вид трева. Прихванатата във вирчето риба се зашеметява, след което и най-малкото дете може да я вземе в шепи. Съставките на някои риби и раци, обясниха те, противодействат на процесите на побеляване и оплешяваване.
– Какво означава името пания? – попитах аз
Сабу, водачът, ми обясни, че на езика малаялам, официалния на Керала, етнонимът им означава „работници“, защото в близкото минало пания станали жертва на сериозна експлоатация от страна на земевладелците, с което си спечелили имиджа на „роби“ и „черноработници“. До неотдавна мнозина от тях все още работели като крепостни селяни, които изплащали доживотно на кредитора натрупаните родови борчове.
– Викат им още „крадци на кафе“ – рече с усмивка Сабу, докато обгръщаше с ръка крехката слаба женица. – Били наемани от богати земевладелци да се промъкват нощем и да крадат кафе за тях.
Устоялото на безброй суховеи и опасности бабино лице стоеше някак безизразно, потънало във вечна застиналост, забравила дори какво означава да онагледиш с почерка на лицевите си мускули спотайващите се в ума мисли. А сигурен съм, че такива имаше, може би най-вече на недоумение и почуда. Когато тишината около дома й натежа повечко, решихме да оставим женицата на мира. На сбогуване й вързохме мартеничка и й подарихме картичка от нашата България, ей така, да има нещо за спомен.
Запътихме към следващия дом. Къщите бяха пръснати тук-там, като разпилени от детска ръчичка и не следваха никаква подредба. С наближаването ни посрещна радостна детска глъчка и трескаво оживление. Под навесите на къщата, която беше по-голяма от предната, се бяха насъбрали голям брой хора – едни си говориха, други чистеха, трети отсяваха зърното със сръчни движения, а четвърти сновяха около казана с храна. Личеше си, че ги заварваме в неподходящ момент, насред празнична подготовка, от което се смутихме. Все пак не искахме да се чувстваме като натрапници. Водачът ни Сабу обаче проведе един бърз разговор със старейшините и те се съгласиха да останем.
И слава богу! Защото така получихме рядък шанс да се докосненм до церемониалния живот на пания. Без да сме се надявали на това въобще. Седнахме на земята в близост до навеса, под който се готвеше да пее местният жрец (чемми), ала това предизвика бурното несъгласие на насъбралите се хора. Не за друго, а защото не подобаваше на гостите да седят върху земята, когато има приготвени за това рогозки и чердежета. Настаниха ни съвсем фронтално срещу жреца. В този момент той се отпусна и започна да пее и мантрува, а звънчетата в дрънкалката му взеха да рипат и играят. Междувременно хората продължаваха да вършат своите занимания и само един-двама изглеждаха съпричастни с действията на жреца.
След около 10-15-минутно пеене, молитвата достигна своя апогей. Ритъмът се засили, а някой отстрани се включи с барабанене по малко тъпанче. Тогава жрецът започна да се тресе и конвулсира. Сякаш с продължителното изричане на молитви и заклинания бе натрупал огромно напрежение в себе си. В момента, в който понечи да положи своята дрънкалка върху купчината дрехи пред него, имах чувството, че кожата му ще запуши. Вените му бяха изкочили като дебели жици, а самият жрец беше като проводник, през който преминаваше силен ток.
Щом отпусна дрънкалката върху дрехите, по лицето му се изписа чувство на лекота и освобождение. Както научихме от Сабу впоследствие, това беше нещо като заупокойна молитва за човек, който на този ден преди една или две години си бе отишъл от този свят. Церемонията се провежда в три последователни години. Пания имат особено силна връзка с предците си и всъщност като оставим вярата им в страховития и безполов господар на джунглата – Кад Бхагавади – когото почитат с каменни олтари, полагани в основата на определени дървета, представите им за религия са доста ограничени. Най-развити са те в култа им към предците и погребалните обичаи.
Времето напредваше. Нямаше как да останем за празненството. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да потеглим обратно за цивилизацията и да напуснем този пристан на покоя и магията, в които все още царуваха онези първични технологии – на огъня, водата, камъка и растенията – чийто досег те дарява с едно друго, и струва ми се пълнокръвно усещане за живота. За пореден път си тръгнах запленен, за пореден път бях за-племе-нен.
статията е публикувана в © Peika.bg
