Макбул Фида Хусейн, един от най-влиятелните съвременни творци на Индия, почина в лондонска болница на 9 юни 2011 г. Роден през 1915 г. в малкия град Пандхарпур в щата Махаращра, М.Ф Хусейн произлиза от средно заможно семейство, принадлежащо към мюсюлманската общност сюлеймани бохра или макрами. Оттам започва пътят, който го издига до един от най-големите, а може би и най-големият съвременен индийски художник. Дори на завидната възраст от 96 години той не спира да бъде изключително енергичен и да работи върху епични по мащаб теми като историята на индийското кино, арабската цивилизация, епоса Рамаяна в страни като Великобритания, Дубай и Катар, чиито националности той приема в последните години от живота си след като през 2006 г. напуска родината си под формата на протест.
Като художник-модернист от 20-и век Хусейн има шанса да твори във времена, в които покълват и израстват семената на националистическо съзнание в страната. При първата си поява на индийската художествена сцена в годините след Независимостта, той бързо се утвърждава като популярен символ на идеалите за една модерна и светска Индия, които изповядва самият Джавахарлал Неру. При все това три десетилетия по-късно точно известността му провокира екстремистки групи да изопачат и поругаят неговото творчеството до степен, че Хусейн сам пожелава изгнанието пред живота в родината си.
Образованието на Хусейн преминава през училището по приложно изкуство в Индор и известното училище Сър Джамсетджи Джиджибхой (Sir J.J School of Art) в Мумбай, където той се доказва като безкрайно талантлив и интелигентен човек, хранещ неизчерпаемо любопитство към света. Въпреки ранната си слава и богатство, той остава напълно незасегнат от тях. Описван е като човек, който изпитва еднакво удоволствие от това да седи в някое забутано квартално заведение и да топи препечено роти в чая или да се наслаждава на деликатеси в петзвезден хотел. Човек, останал в спомените като щедър, своенравен и ексентричен по отношение на облеклото и маниерите си. Например през 1974 г. в израз на почитта си към поета Гаджанан Мадхав Муктибодх той отказва да носи обувки и се появява абсолютно бос на някои от най-елитните и помпозни събития в страната и света.
Хусейн пристига в Мумбай (тогавашен Бомбай) в началото на 30-те години на 20-ти век. Няма пукната пара, но гори от ентусиазъм и енергия – качества, които запазва до края на своя шарен и пълноценен живот. Започва да рисува портрети на хора срещу 25 рупии в някои от многото оживени и шумни тържища от метрополиса. Скоро преминава към рисуване на кино афиши, първо за студиото на В. Шантарам Прабхат, а после и за Ню Тийтърс. Кацнал нависоко върху бамбуковите платформи, Хусейн се научава да се концентрира въпреки непрестанната улична суматоха, хаоса под него и изпепеляващото слънце над главата му. „Дори в онези моменти осъзнавах, че един ден ще бъда истински творец“, споделя той. „Имаше периоди, в които денем рисувах мебели, а нощем се занимавах със своите идеи. Рисувах от сутрин до вечер, без спиране.“
Киното представлява доживотна любов за Хусейн и десетилетия по-късно той осъществява няколко широко-обсъждани филмови проекта. През очите на един художник (1967) печели Златната мечка на филмовия фестивал в Берлин, но определено най-известният му филм е Гаджа Гамини (2000) с главното участие на боливуд дивата Мадхури Дикшит.
Животът на Хусейн се променя драстично около годините на Независимостта. Франсис Нютън Соуза (1924-2002), един от пионерите в модерното художествено изкуство на Индия, забелязва таланта на Хусейн и веднага го приобщава към своята общност на прогресивните артисти през 1947г. Още с първото им показване творбите на Хусейн правят силно впечатление в художествените среди и с подкрепата на известния немски критик Руди вон Лейден през 1950 г. в Мумбай той прави първата си самостоятелна изложба. Цените на творбите варират между 50 и 300 рупии и изложбата бележи огромен успех. Както шеговито споделя Хусейн: „Направих бестселър още от първия си опит“.
Това, което различава Хусейн от неговите прогресивни съвременници, е дълбоката любов към Индия, която той изразява чрез възхвала на индийския живот и народ. Той намира вдъхновение в храмовите скулптури на Матхура и Кхаджурахо, в миниатюрите в стил пахари и в неизчерпаемото богатство на индийското фолклорно изкуство.
В средата на 50-те Хусейн получава национално признание за две свои творчески платна Земя (Zameen) и Между паяците (Between the spiders). Земя е творба, вдъхновена от хинди филма До бигха замийн (1955), но вместо да оплаква селската беднотия, тя пресъздава прославата на живота в индийското село при това с такава жизненост и пълнокръвие, каквито рядко са излизали изпод четката на творци. Хусейн остава настрана от загрижеността и меланхолията, характерни за екзистенциализма. Следващата година той завършва и по-енигматичните произведения Между паяците и Лампата, считани от критиците за неговите най-големи шедьоври.
Постепенно Хусейн се превръща в жива икона за хиндуистко-мюсюлманската култура, а изкуството му в стил Пикасо съчетава изключително умело локалното и индийското с глобалното и общото. Освен това картините му са изключително свързани с обкръжаващия го свят и чрез тях той отразява актуални събития почти с журналистически замах. Негови „картини на деня“ запечатват знаменателни моменти от историята на човечеството, като стъпването на първия човек на Луната или образа на Индира Ганди като войнствената богиня Дурга след Бангладешката война през 1971 г.
С утвърждаването на съвременното индийско изкуство пред света през 70 и 80-те Хусейн неотклонно се катери по стълбицата на успеха. Неговата колоритна личност и екстравагантно поведение често служат за храна на журналистическия бранш. „Живот без драматичност би бил прекалено скучен“, обича да казва той. И съвсем естествено меценатите започват да прииждат на вълни за неговите творби.
В живота обаче няма идеални картини. Хусейн също има своите тъмни краски. Въпреки това идните поколения са тези, които ще оценят най-много неговата личност – признание, което този толкова талантлив син на огромния и разноцветен субконтинент Индия действително заслужава.
© превод: Николай Янков
© снимка: Kelli Tungay
