Празници. В мен отново напира нуждата да протегна ръка и да издърпам крайчеца на нишката, подаваща се от свещената власеница на мирозданието. Хвана ли нишката, последвам ли я, знам, че ще ме отведе към онова най-близко и най далечно пространство, където времето е спряло, а светът подреден и цялостен. „И там да бъда исках“ – възкликва с дълбок копнеж по него Джерард Хопкинс в едно от своите безсмъртни стихотворения, наречено „Небе-пристанище“.
„Где пролетите са в обилие
где няма ветрове
и развълнувано море не плиска“[1]
Homo currens
Не е за вярване как понеделниците се сблъскват с неделите. Смазват ни в своята неумолима бързина. Ние сме просто гвоздей между чука и наковалнята, поемаме удар след удар, а след всяко вдигане на чука, ставаме все по-малки и по-заскрежени. Да, животът ни е въртоп. Не е меката извивка на вълна в тих прибой, а вълнолом, хвърлящ пръски – червените пръски от собствената ни кръв. Наскоро гледах късометражния филм „Щастие“ на известния аниматор Стив Кътс. В него лондонският художник осмива съвременните източници на радости, като изобразява човечеството като паплач от плъхове, преследващи своето „сиренце на щастието“. Едва ли има животно, което по-удачно да въплъщава същността на човека от XXI век. Във филма на Кътс ние самите сме изгубили човешкото и сме заприличали на гризачи. Хапем се един друг, нищим се в преследване на своите цели, крадем от отсрещния, като го лишаваме от достойнство, състрадание и съпричастност. Залостени сме в своето колело-въртележка. Тичаме, пънем се, тичаме и гоним собствената си опашка, устремени към блаженото щастие. А неговият лелеян образ ни се пробутва от вси страни. Накъдето и да се обърнем, сме свидетели на чудовищното му експлоатиране и афиширане. Билбордове, магазини, медийни послания, проповядващи бързи решения, лесни пари, евтини просветления и нетрайни изживявания. Дъвки, които дъвчем и плюем. Самите човешки същества сме станали дъвки. Използваме се един другиго и сетне се изхвърляме в тази система на „еднократна употреба”. Създали сме не просто култура на бързите неща, а нов човешки подвид – Homo currens или „бягащия човек“.
„Само ако…ще“ – това е мантрата на бягащия човек. Няма значение с какво запълва многоточието – пари, коли, семейство, деца, кариера, почивка, пътешествия. Той живее, яхнал своя болид от Формула 1, с който профучава през парада от въображаеми обекти за задоволяване. Жизнеността му се гради върху постоянните надежди за постигането на обозримите агенти на щастие. Цели индустрии просперират на гърба на бягащия човек, като го убеждават, че той трябва да е все по-екстровертен и безкомпромисен в постигане на заветната цел. Възползват се от неговите вътрешни язви, защото накрая след като и последният желан обект бъде придобит, Homo currens отново ще се изправи пред болката на своя неуловим копнеж. Копнеж по нещо тъй убегливо по своята същност и неподлежащо на дефиниране, че бягащият човек си измисля нови желания и обекти, върху които да проектира своя блян за пълнота. Поредното „само ако…ще“, което счита, че ще запълни вътрешния вакуум. Но за пореден път всичко се оказва химера. А онази дразнеща неопределеност продължава да мержелее в съзнанието на бягащия човек, да загатва за себе си като глух стон, загнезден в гърдите. Разкъсван от своето вътрешно напрежение, Homo currens няма друг избор освен да продължи своето гмуркане в морето от илюзии, които като че все пак го придвижват в някаква посока, осигурявайки му временно засищане. В източната философия това състояние е познато като самсара – светът на лутащите се. Онези, които се оплитат в калчищата на желанията и преследванията и отказват да съзрат тяхната ефимерност и абсурдност. Това е робството на Homo currens.
Екзистенциалната тревожност
А дали тревожността и неудовлетвореността не са естественото състояние на човека? Дали той не е екзистенциално нещастен, заставен да бъде такъв от момента на раждането си? Големият френски математик и философ Блез Паскал е вярвал точно в това. Според него човек е по презумпция нещастен. Той е такъв по силата на грехопадението, на прогонването му от райската градина. Мисълта за изначалния грях повлича със себе си униние и песимизъм. Рефлексията върху корените на неудовлетвореността кара човек да страда, да осъзнава своята нищета и безпомощност. В резултат на това той е принуден да търси бягство от страданието. Съвременният човек е „беглец“ не само заради бързината, с която живее, а и заради посоката, която е избрал – да бяга далеч от собствения си Аз. За да се почувства разтоварен от психологическия си товар, човек прибягва до развлечението. Развлечението е особено важна категория за гениалния френски мислител. Паскал го вижда като сбор от необясними и самоцелни движения на тялото и ума, които целят да запълнят душевната пустота (Вълчанов 2016). Думата diversion („развлечение“) сама по себе си носи идеята за „отвличане на мисълта“, „отклонение“ от страданието с цел то да стане по-поносимо. Функцията на развлечението е да отдалечи човека от болезненото усещане, което оставя „кънтящата пустота“ вътре в него. То се опитва да го изведе далеч от тревожността, като му разкрие места, запълнени от илюзорни образи на блаженството. От теологична гледна точка развлечението е отклонение не просто от своя Аз, но и от пътя към Бога. То е още казано aversio или „отвръщане“ от божественото.
Митовете в религиите неизменно описват загубата на първоначалната невинност и блаженство у човека като резултат от появата на избора. Грехопадението става възможно заради способността ни да взимаме решения на собствена глава. Животното е подвластно на своите безупречни инстинкти и еволюционни модели, които го тласкат към правилно поведение. Загубата на невинността при човека е резултат не толкова от извършването на погрешно действие, а от въвличането му в изкушението на избора. Със съмнението, предхождащо проявата на избора, той отваря двери за нахлуването на тревожността и безпокойството. Краят на райския престой.
Джийн Лидлоф, авторът на теорията за човешкия континуум, допълва вижданията на Паскал, като счита, че човек е неудовлетворен, защото от раждането си изпитва жажда по онова състояние на „невинност“ и „блаженство“, в което е пребивавал предчовекът, състоянието преди появата на Homo sapiens (Лидлоф 2011). Това състояние предшества развитието на онези пластове от интелекта, които дали възможност на човека да извършва своите сложни рефлексии по теми, свързани с живота и смъртта. Като всяко друго животно предчовекът изпитвал глад, страх, лишения, дискомфорт, но се наслаждавал на благословията да не познава екзистенциалната тревожност, присъща на по-сложно устроения мозък на Homo sapiens. Можем да сравним това състояние с предлингвистичното, в което хилядолетия наред е пребивал човекът-животно. Лингвистът Торе Янсон твърди, че човек става човек и напуска своя животински стадий именно в момента, в който започва да развива своя собствена система за комуникация, различна от сигналната. Система, позволяваща говоренето не просто за обектите в заобикалящия го свят, а за емоциите, абстракциите и невидимото. Тя е тази, която прокарва огромна пропаст между него и животинския свят (Янсон 2013). Езикът се оказва ябълката на раздора. Той предпоставя развитието на все по- комплексна мисъл у човек. А заедно с нея идва тревожността и копнежът по изгубения покой.
Градината
„Цялото нещастие на хората произтича от едно единствено нещо – това, че не могат да стоят на спокойствие в една стая“, казва Блез Паскал. Това, за което говори Паскал е същото, по което въздиша и Хопкинс в „Небе-пристанище“. Съзнателнo или не мнозина от нас копнеят по своя пристан от бурята на светското, от вълнолома на желанията и развлеченията. В източната философия, а по-късно и в европейската, това свещено пространство често се свързва с градината.
Образът на Hortus conclusus – оградената от стени градина – дава тема и място на действие в редица поеми и стихове в цялата европейска литература. Хермес, богът на алхимичните процеси, има много общо с всичко, което е затворено по план или умисъл, каквито са и градините. Неслучайно казваме, че бурканът е „херметически затворен“ (Bly 1990). Хермес ръководи създаването на очертани от граници места – особено онези пространства, които отделяме, за да работим върху себе си. Сега повече от всякога имаме нужда от пристан за душата си, от „оградено пространство“ за себе си. Там, където се случва магията и свещеното. Като в алхимична реторта, в която се обработват метали, така и ние навлизаме в това свято пространство, за да стопим тежките метали на скръбта, срама и недоволството и да ги преобразуваме в нови метали – калаят на единението, медта на любовта, бронзът на опрощението. В свещеното пространство на Hortus conclusus ние не просто култивираме, а преживяваме възторга, копнежа, бленуването по трансцендентното. Вътре в градината се срещаме с Любовта. Спомнете си, че влюбените двойки от средновековната литература винаги организират своите тайни срещи в градината. Именно в градината се извършва бракосъчетанието на душата с Бога. Там човек постига онази възвишена самота, която „прави часа свещен“ по думите на Рилке. Докато сме в своя център, в центъра на правилността, в мистичното пространство на божественото, се случват прекрасни неща. Истински значимите неща. Случва се Оная Любов, за която пише и Иейтс.
„И както зяпайки седях,
внезапно в огън запламтях
и двадесет минути този ден
се чувствах толкова блажен,
че благославам и че съм благословен“[2]
Градината е онова място, в което стопяваме активния мисловен процес. Мястото, което наподобява на вътреутробното състояние на ембриона, пребиваващ в безметежност. Състоянието, което предхожда езика, мисленето, тревожността. Това, струва ми се, е в основата на религиозния идеал. Всяка религия и учение е разработило свои способи за реверсия в процеса на мислене, за индуциране на състояние на не-мислене, независимо дали тя насърчава медитацията, молитвата, рецитирането на свещени формули, аскезата, танца или пеенето. Върховната цел, Summum Bonum, е избавянето от тегобата на мисленето. Само в празното пространство на съзнанието е възможна срещата с абсолютната свобода, с избавлението от гърчовете на плътта и на ума.
Има хиляди начини да се върнем в Градината. Мнозина обаче се подмамват от скоростта на „експреса“, отправяйки се на това своеобразно завръщане към дома чрез алкохол и наркотици. Копнежът по не-мисленото. Последствията от този избор са катастрофални за индивидуалната душа. Веднъж рухнала, тя трудно се изправя на крака. Бавноподвижните превозни средства, това са свещенодействията. Празниците и техните съпътстващи ги ритуали са именно това – сигурният и естествен път към преодоляване на екзистенциалната тревожност и отвараяне за радостта от самия живот. По време на ритуала човешкият организъм се управлява от други, по-древни от интелекта сили. В него речта и действията се извършват в предварително зададена последователност така, че вмешателството на ума да е сведено до минимум. В ритуала умът преустановява своя „безспирен бяг от асоциации към асоциации, от догадки към догадки“ (Лидлоф 2011). Щом се остави в ръцете на чистото, немисловно, съзерцателно съществуване, пред него се разкриват дверите на Градината. Пристъпвайки вътре, времето губи своята властност и светът се проявява в истинските си форми, добива цвета, какъвто е притежавал в зората на Сътворението. Вътре Homo currens свлича своята илюзорна маска и се превръща в първия мъж и първата жена. Вътре творение и Творец стават Едно.
„Няма нищо по-разрушително за тялото от тревогата, а този, който вярва поне малко в Бог, няма причина да се тревожи въобще“, казва Махатма Ганди. Искрено вярвам, че сега повече от всякога друг път се нуждаем от своето небе-пристанище. Време е да престанем да се държим като гризачи и да върнем обратно човешкия си лик. Време е да оставим тревогите настрана. Те така или иначе ще продължават да ни гризат с наточените си зъби през по-голямата част от годината. В навечерието на Великден ми се ще да протегнем ръце и да уловим нишката на свещената власеница. Да я последваме и да пристъпим към свещената Градина. Там, където се възправяме като онези, които сме предназначени да бъдем и възвръщаме усещането си за правилност и цялост. Само в Градината светът е непокътнат и недосегаем. Такъв, какъвто винаги е бил.
——–
Blaisdell, B. Selected Poems of Gerard Manley Hopkins, Dover Publications, 2011
Bly, Robert. Iron John – A Book About Men. Addison-Wesley Publishing, 1990
Finneran, Richard. The Poems of W. B. Yeats. Macmillan, New York, 1983
Вълчанов, Вълчан. Аргументът „развлечение“ в апологетичния проект на Блез Паскал. В: Тринайста конференция на нехабилитираните преподаватели и докторанти от Факултета по класически и нови филологии – 2016. Университетско издателство „Св.Климент Охридски. 2017, София.
Лидлоф, Джийн. В търсене на изгубеното щастие. Изток-Запад, София, 2011
Янсон, Торе. Кратка история на езиците. Изток-Запад, София, 2013.
[1] превод Константин Янакиев
[2] превод Константин Янакиев
© автор: Николай Янков
© публикувано в списание https://adopto.net//
© снимка: Samuel Zeller, Unsplash
