„Паразитът трябва да умее така да си каже приказката, така да върти работите, че да се вмъкне под кожата на богатия и да спечели неговата близост и благоразположение“.
Тези думи са казани преди близо две хилядолетия от известния древногръцки ритор Лукиан. В своето антично произведение „За паразита или какво представлява паразитството“ чрез образите на двама беседващи философи сатирикът много умело разкрива какви са особеностите, целите и мировъзренията на хората-паразити в древногръцкото общество. Основният спор бил дали паразитството е сравнимо с другите изкуства и дали притежава качествата на философия от чист вид.
Лукиан обаче едва ли си е представял, че един ден паразитството ще прерасне в държавна политика. Нещо повече, че то ще се превърне в квинтесенция на мирогледа на съвременния политик. Ако се вгледаме в по-горния цитат, ще установим, че няма особена разлика между днешните народни представители и апологета на паразитството, за когото говори Лукиан. Политикът прави същото, което някога е правил и паразита, като в случая в ролята на богаташа, който притежава всички дивиденти и когото паразитът прелъстява, е не някой си аристократ, а самия народ. Не ще и дума, че народът е царят, на когото предизборно политикът прави проскинеза, като се навежда и целува мантията му. От пръстите си мед ще изсмуче само и само да го подслади с красиви речи и главозамайващи обещания, защото знае, че влезе ли веднъж под кожата на демоса, получи ли одобрителен вот, с това печели и ключето към съкровищницата или към четиригодишната трапеза на изобилието.
„Изкуство е да се уредиш на пира и да си тръгнеш, облажил се далеч повече от когото и да било“, казва един от Лукиановите герои. Нима и политикът не притежава това висше познание как да фотошопира своя имидж пред народа, как да подменя реалността, как да урежда обществените въпроси в своя собствена полза така, че накрая да си тръгне от трапезата доволно натежал и облажил се с имоти и подаръци?
„За разлика от всички други представители на изкуства и занаяти паразитът всеки ден упражнява своя занаят“. Истина е. Подобно на паразита политикът няма неработен ден. Докато не изтече мандата му, той единствено и само се облажва. Всъщност съгласно дефиницията, която дава Лукиан „паразитството е вещина за яденето, пиенето и за разговорите покрай тях, чиято цел е насладата“. Ако народът пирува само по празници, то за паразита-политик тридесетте дни в месеца са празник. Седи над софрата, ближе пръсти и ги топка в хайвера от есетра или в мазнината на японско „мраморно“ говеждо с трюфели. Истинският паразит познава и най-засуканите рецепти, всички възможни чревоугодни изкуства и изделия. Видът на българския политик несъмнено е доказателство за тези негови гастрономически умения.
„За паразита най-святото нещо е облажването“, с право казва древногръцкият сатирик. То е сотериологична цел и за българския политик, и висша форма на съществуване, в чийто център стои идеята за наслаждението. Тук под наслаждение трябва да разбираме пълната задоволеност на плътта и липсата на тревожност. Последното е особено важно. Именно тя отличава паразита от епикурееца. Епикуреецът е „тафил“ идеята на паразита за наслаждението като крайна цел, но проблемът му е, че той задълбава в екзистенциални въпроси за живота – има ли богове, няма ли, истината субективна ли е или обективна, колко далеч са звездите и т.н. Все излишни тревоги и грижи, с които епикуреецът товари ума си. Паразитът на свой ред никога не би развалил гастро-удоволствието си с подобни тревожни мисли. Следователно основната разлика между паразита и епикурееца е, че първият е на сто процента доволен от живота си, докато вторият няма как да е напълно щастлив. Няма как и поради простата причина, че паразитът се препитава за чужда сметка, докато на епикурееца му се налага да се самоиздържа, а който набавя сам храната си и полага усилие, няма как да е напълно безгрижен. Нашите политици следователно са паразити, а не епикурейци. Паразитското изкуство им е харизало тази велика благодат да не могат да се гнетят и тревожат за нищо освен за вкусовите качества на аншуато и претцела с карамелизиран лук.
Трябва да отбележим, че в българското общество паразитството се е издигнало до върховен обществен идеал. Още от училищна възраст родителите насърчават своите деца, като им казват, че ако се справят добре с ученето, един ден ще се издигнат да пост в националната сграда по паразитство и обществено паразитиране. Паразитството е въжделение за всички подрастващи. Еталон за успех и благородство. Това е айсбергът на професионалната кариера, на себеосъществяването като човек. Помислете само след колко години пот и къртовски труд простолюдието вкусва плода на своите усилия. Нито земеделецът обработва земята заради едното й обработване, нито строителят строи за едното му строене. Всичко се прави в името на резултата, възнаграждението, урожая. А единствено паразитът е призван да живее за изкуството си. Единствено той не преследва нищо друго освен подхранване на своя талант. Само при него работата и резултатите се сливат в едно. Още от момента на т.нар. мистагогия, т.е. от етапа на посвещение в мистериите на паразитството, политикът започва да клати крушата и да пълни кошницата си. Паразитството е върховна обществена ценност, защото е еманация на вечния келепир и облага.
Още повече ако другите изкуства изискват оръдия на труда, то за паразитството не са необходими други инструменти освен фалша и лъжата, с които всеки човек така или иначе е природно надарен. Нужно е само да порови мъничко в кесийката си.
Казват, че елините умеели да взаимстват чуждите идеи и да ги довеждат до съвършенство. С паразитството обаче не успели. Не очаквали, че северните им съседки ще се извъдят самородни таланти в това чуждо тям изкуство. Няма по-велик паразит от българския народен представител.
Скъпи народни паразити и паразитоподобни,
казано е още в древността, че със самото си прегрешение вие присвоявате и названието на това прегрешение. Губите името, с което сте се родили на този свят и приемате името, което носи провинението ви. Вие, дами и господа, отдавна сте загубили родните си имена. Вас историята ще ви знае единствено и само като г-н Безпристойност, г-н Безпросветеност, г-жа Продажност, г-н Безсрамие, г-н Клетвопрестъпничество, г-н Притворство, г-жа Плагиатство, г-н Машинация, г-жа Бутафория, г-н Диверсия, г-жа Блудство, г-н Грабеж, г-н Отровителство, г-жа Заразителство, г-н Безчинство, г-жа Произвол, г-н Безбожие, г-жа Сребролюбие.
Скъпи народни паразити и паразитоподобни,
вярно е, че:
Можете да извършвате десет конституционни нарушения преди някой от нас да е изрекъл на глас „оставка“.
Можете да казвате стотици лъжи едновременно точно както компютърът може да обработва стотици файлове накуп.
Можете да крадете на дневна светлина по-лесно, отколкото маймуните в Амазония берат банани.
Можете да плячкосвате еврофондове със скоростта, с която Доналд Туск превзема сърцата на българския народ.
Можете да обшивате телата си с всевъзможни цензове, тапии и сертификати и пак да си останете престъпно прости.
Вярно е също така, че:
По-лесно е да изчистим оборите в цялата страна, отколкото торта, която оставате след себе си на жълтите павета.
По-лесно е да преброим звездите в небето, отколкото да понасяме вашата мания за звездност.
По-лесно е да изчистим петната от НДК, отколкото вашата душевна опетненост.
По-лесно е да се взрем в яркото слънце и да не премигнем нито веднъж, отколкото да гледаме вас и безогледните ви лъжи.
По-лесно е да спрем да говорим български език, отколкото да повярваме, че вие ще престанете да го скверните със словоблудствата си.
Скъпи паразити и паразитоподобни,
направете услуга на българския народ и самоволно напуснете главата, на която гнездите вече толкова години.
В противен случай ще се наложи да се обезпаразитим…
© автор: Николай Янков
© снимка: Wikimedia Commons
