През 2013 г. за пореден път ветровете отвяха мен и съпругата ми Елена към субконтинента, превърнал се в наша обща съдба – Индия. В края на обиколката ни из южните щати се отправихме на северозапад към границата на Индия с Пакистан, където при добър късмет се надявахме да срещнем представители на местните номадски общности, по-специално търсехме начини как да установим контакт с племето рабари или „онези, които са дошли от отвън“. Нетолкова изследователски, колкото личен мотив стоеше зад това дръзко начинание. Близостта на рабари с бита на каракачаните, с мирогледа на онзи пастирски народ, с който се сродих от момента, в който бях срещнал своята половинка десет години по-рано. Именно покрай Елена за пръв научих за съществуването на последните номади в Европа.
Кои са каракачаните
От началото на XX в., когато каракачаните за пръв път влизат в полезрението на науката, е изписан и събран богат етнографски материал, колкото за един цял керван, но въпреки това изследователите и до днес си задават въпроса „Кои са каракачаните“.
През 2004г. сливенският каракачанин Георги Батаков издава книгата „Деца на Сирако“. В нея етносът е назован именно така – деца на Сирако. Сирако или Сираку е място, разположено в планинската верига Пинд, в историко-географската област Епир. Каквито и хипотези да изникват в науката за произхода на този неуловим за историята, безписмен народ – тракийска, румънска, гръцка, тюркска, славянска – на първо място трябва да отчетем това, че за каракачаните Епир е прародината, домът, в които се завръщат всеки път, щом запеят някоя от своите протяжни и тъжни песни. Названието „саракацани“, с което ги знаят в Гърция, е възможно да е преминало в турския език във варианта „каракачани“ и да означава именно човек от планинското селище Сирако.
Други считат, че зад името каракачани се крие по-различна етимология. То се състои от две турски думи „кара“ и „качан“, даващи значението „черен беглец“. Това тълкувание е в съзвучие с някои от широко разпространените легенди за етноса. Една от тях е, че историята им е тясно свързана с падането на Константинопол. Те били последните защитници на столицата на Византийската империя, напуснали я през 1453 година, когато капитулирала под османския натиск. Тогава старейшините на каракачаните решават да изразят дълбоката си скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце. Красива легенда, в която учените обаче откриват много несъответствия. Едно от най-видните е, че черните дрехи на каракачаните не са толкова старо явление. Всички най-ранни сведения за тях ги описват с тъмни дрехи, но с преобладаващо виненочервени краски. Опитите на някои учени да представят каракачаните като някогашни граждани на Константинопол, водещи уседнал начин на живот, преди османските набези да ги принудят да потърсят убежище в планините, изглеждат неправдоподобни. Как тогава да се обясни фактът, че битът, мирогледът и пастирският им опит са унаследили точно най-типичните и изконни черти на номадизма, включително презрението към земеделския поминък. Опит, който може да се придобие не чрез взаимстване и имитиране, а чрез вековна житейска практика.
Някои относително ясни и реалистични сюжети, запазени в песните, легендите и преданията на каракачаните са от края на Османската империя. Колективният спомен на няколко поколения каракачани не стига по-далече от онова смутно време, когато Али паша поел управлението на Янинския санджак в Епир. През тези няколко десетилетия във водовъртежа на събитията в Северна Гърция се мяркат личностни и родови имена, които по всичко личи са каракачански. Между тях са едни от видните борци за свобода като капитаните Качандонис и Теодорос Караискакис – национални герои за гърците. Това е първият момент, в който макар и косвено се установява присъствието на историческата сцена на този загадъчен етнос.
В историята обаче никъде не срещаме сведения за етнос с названието каракачани или саракацани. Двете понятия се появяват от началото на XX в. и са израз на желанието на учените да отделят каракачанската номадска задруга от други сходни общности, най-вече романоговорящите армъни, с които каракачаните са често бъркани. Името, с което каракачаните зоват себе си и което се среща във всяка една от песните им, е „влахи“. Проблемът с това понятие е, че то не е етноним на конкретен народ, а сборно название на балканското номадско население. От самата поява на думата сред келтските и германските народи то е носело семантичното значение „чужденец“, „странник“, но през периода на Средновековието и след това в Османската империя названието „влахи“ или „власи“ придобива социално-категориално, културно и етноразграничително значение на „скитащи пастири“; „подвижни овчари“; „чергари“. „Влах“ за гръцките монарси е антипод на уседналото византийско население, което наричало себе си „ромеи“ или наследници на Рим. Под тази социална категория и етнически неопределен термин „влахи“ влизат различни етнокултурно обособени номадски групи, най-преките предци на днешните армъни и каракачани.
За самите каракачани обаче миналото и произходът им не от особено значение. Те се интересуват слабо от онова, което е било. Свикнали са да живеят в своеобразно безвремие, ръководени от нуждите и повелите на деня, на настоящето. Малкото, което знаят за себе си, им е достатъчно, за да вървят напред. То е тяхната крепост, щит пред залповете от разнородни твърдения, опитващи се да им внушат, че са такива или онакива. А каракачанинът е преди всичко „влахос“, човек на пътя.
Рабари и каракачани
Между общностите на рабари и каракачани се откриват редица сходства. Животът им е белязан от непрестанно движение и вечно търсене, едно безспирно следване на стадото, приравнено със самия живот. Подобно на гръцкия мъдрец Биант от Приена, който носел със себе си всичко де що притежавал, рабари и каракачани се скитали свободно от място на място с цялата си покъщнина и с всичките си средства за препитание. Диетата им до днес се състои основно от млечни продукти, а най-тачената тъкан срещу капризите на времето е вълната. Нещо повече традиционното женско облекло на жените и от двата етноса е в черни краски, при това и в двата случая като израз на траур – едните в памет на изстъпленията на жестокия Али паша Янински, а другите, за да увековечат саможертвата на един чужд за общността човек, мюсюлманин, който ги избавил от гнева на монарха.
Отидохме в селището на рабари, запасени с албум с каракачански снимки, за да им разкажем за едни от последните номади в Европа. Надявахме се, че така ще сринем преградите помежду ни, че ще им помогнем да погледнат с други очи на западния човек. Онзи, който се е наложил сред местните като надменен, презадоволен търсач на приключения и ловец на екзотични фото-трофеи. Надявахме се, че ще успеят да съзрат в него нещо от себе си, нещо от някогашния номад, който макар и толкова различен от тях, със сигурност говореше близък до техния език.
Винаги съм се удивлявал на мощта и магията, които се съдържат в една единствена снимка. С нея разкриваш пред отсрещния човек не просто един запечатан във времето спомен, а частица от своя личен, съкровен свят и това мигновено сваля маските и ви сближава, превръща ви в съучастници в преодоляване на първичното недоверие. Реакцията и сега не закъсня. Щом видяха снимка на каракачански керван и тази на Елена в своята фамилна носия, започнаха да я сочат с въодушевление и да възкликват „Рабари, рабари!“. Значи и в Европа имало рабари като тях!
Живот по кръга
Номадският начин на живот често се определя като най-съвършената форма на приспособяване към природните условия. Това се дължи на факта, че подвижното животновъдство се стреми да поддържа равновесие между ресурсите на естествената среда и човешките нужди. Пасторалното номадство се е усъвършенствало в оползотворяването на маргинални ресурси, т.е. то е способно да процъфтява в условия, в който се наблюдава известно ограничение или дори оскъдица на ресурси. Обикновено това са области с липса на влажност и валежи, или високи, труднопроходими, неблагоприятни за земеделие региони. В търсене на необходимите условия номадите се нуждаят от три неща – вода, незаети пасища и свободен достъп до тях. В потенциална родина на скитащата група се превръща всяка страна, област или местност, която може да им осигури тези условия. Така векове наред номадските общности оцеляват в постоянно движение и се вписват в средата, с която влизат в досег, без да внасят коренни промени в нея.
По същия начин за последните два века, преселвайки се от запад на изток, каракачаните преминават цяла Гърция, Централна и Югозападна Албания, Македония и Източна Сърбия и през България и Тракия достигат дори Западна Мала Азия. От Стара планина, Рила и Пирин към Солун, Драма, Кавала и Гюмюрджина водели маршрутите, по които каракачаните следвали със стадата си топенето на снеговете напролет и изсъхването на тревата наесен. Времето протичало без начало и край, по кръга на сезоните. Неговият ход се съизмервал единствено с редуването на двата жалона в номадския календар – Гергьовден с Димитровден.
Зимното полугодие започвало от Димитровден и свършвало с Гергьовден. В пространствено-времеви аспект този период се характеризира с движението от летните пасища надолу към зимните. Спускането към ниското е приравнено с изгнание, с адово време. Равнината за каракачаните е Долната земя. Затова и зимният сезон е лишен от пиршества, празници и веселби. Със започването на зимното полугодие начевало и придвижването на стадата и хората към Беломорска Тракия. Именно тези придвижвания оставили най-ярък образ в съзнанието на местното българско население. Откъдето и да минели, каракачаните будели у селяните интерес, любопитство, което често било примесено с мнителност и подигравка.
Ритъмът на подвижните пастири бил съобразен със закономерностите в поминъка на уседналото население. Слизането в Долната земя става след като реколтата по нивите е прибрана. Така презимуването в ниското осъществява две цели: изхранването на добитъка, което през зимата става невъзможно в заснежените планински склонове, и наторяването на земеделската земя. През пролетта с началото на новия земеделски сезон, със сеитбата и активизирането на селския човек, керваните от хора, овце и коне освобождават равнината и изпълват друмищата по посока към Горната земя.
Горната земя е истинският дом за номадите пастири. Лятното полугодие, от Гергьовден до Димитровден, е най-пълноценното време за овчарския поминък. Планината е по-близо до небето, слънцето, до Бога. Овчарите се гордеят със своя занаят, защото той ги сближава с представата за всичко най-висше и свято. Нали самият Иисус, роденият в овчарска кошара, е изобразяван като пастир, заобиколен от своето стадо. „Аз съм Добрият пастир. Добрият пастир отдава живота си за овцете“, казва той на своите ученици (Йоан 10.11). Планината е епитом на всичко добро и красиво в представите на каракачанина. По време на празници той благославя близките си с думите „Бъди като балкана“ или „Да остарееш и побелееш като Стара планина“. Лятото е празник за номадските задруги. Периодът на оползотворяване на ресурсите. За няколко месеца едно неголямо пространство се превръща в истински производствен център за млечни храни.
От растенията и минералите се изработвали бои и лекарства, от овчето руно – вълнен текстил и дрехи, от гората се извличал материал за колибите и дървените съдове. Това бил период на пълноценен обществен живот – годежи, сватби, веселие, хорà.
Обитаемият свят на каракачаните обаче имал три измерения: планината, равнината и пътищата между тях.
Пътят заема централно място както в бита, така и в светогледа на номадите. Пътят е истинската проверка за качествата на един каракачански водач-челник, на един керванджия или овчар. Но пътят за скитащите пастири е най-вече мост между двете годишни полугодия, между двата свята. Той е изпитание, катарзис, физическо, морално, духовно пречистване преди раждането на новия живот. Това, което изтъкава светоусещането и колективният опит на каракачанина е стремежът за оцеляване и успех в една по начало опасна и враждебна среда, сред пълното с изненади природно и социално-политическо обкръжение. Някои ритуали отразяват този вечно тлеещ конфликт между номада и уседналото население. Керванът обикновено се водел от млада жена в сватбена носия и със сватбени накити. Тя служела като щит срещу злите очи на възприеманите за антипод земеделци, една символична жертва-откуп за свободното движение през чуждите земи.
Пътят наобратно към планината траел между 20 и 40 дни. Придвижването ставало по същия начин, както и това от планината към Беломорието. Имало една разлика обаче. Този път овчарите бързали. Престоят в черните шатри бил кратък. Нямало време да готвят дори, карали на хляб и сол. Придвижването трябвало да става бързо, защото на този етап имало по-голяма опасност стадата да повредят земеделските култури. Това е в основата на множество конфликти между номади и уседнали.
За столетие и половина през каракачанските зимовища и летовища преминават вълните на няколко въстания, на две балкански, две световни и една гражданска война (тази в Гърция 1946 – 1949 г.). Застигат ги мобилизации, наказателни експедиции и интендантски служби на национални, окупационни и партизански армии. Вреди върху традиционния им поминък нанасят наредбите за затягане на контрола на границите, митата, данъчната политика, ветеринарната карантина и пазарната конюнктура. Индустриализацията и усвояването на земята обсебват голяма част от пасищата. Дори и при тези невъзможни условия, застопорили на едно място всички останали номадстващи групи на Балканите, каракачаните устояват и не изоставят своя традиционен начин на живот. През 50-те години на XX в. болшинството от каракачаните в България все още са подвижни скотовъди.
Краят настъпва с постановлението на Министерски съвет от 17 декември 1958 г. , с което се забранява скитничеството и просията и с което много роми са вкарани в концентрационния лагер в Белене. По силата на същото постановление се национализират каракачанските стада. Ако не е бил комунизмът, тази форма на социална организация и живот е щяла постепенно да отмре, възпрепятствана все повече от динамично развиващия се свят. Комунизмът обаче не позволява плавния преход към уседналост. Нещата добиват особено драматичен израз. „Стана с насочени пушки към гърдите. Жените притискаха отвътре вратите, милиционерите бутаха отвън. Събаряха портите с приклади и вземаха всичко“, спомнят си старите каракачани. Част от овцете просто са изклани или измират поради рязката смяна на условията за отглеждане. На места каракачанските коне са избити заедно с кучетата. Всичко това предопределя и ускорява печалния резултат – това бил краят не просто на една стара и автентична култура, а краят на цяла епоха. Епохата на подвижното скотовъдство на Балканите.
Днес само един процент от рабари водят полууседнал начин на живот. Вече не лагеруват на открито, както преди, сменяйки огнището през вечер, а имат свои собствени села и кирпичени къщи. Урбанизацията, приватизацията на земи и държавният контрол ликвидирала традиционните възможности за препитание. Подвижният живот обаче е приел нов облик. В селата на рабари се виждат само жени и деца, тук-там по някой друг едва кретащ старец. Питаме къде са мъжете. Оказва се, че повечето са на гурбет извън страната. Отсъстват за по няколко месеца, докато работят в страни като Оман, Дубай, Ирак, след което се връщат обратно при семействата си. Същото правят и каракачаните до днес. Продължават да обитават своите два свята, продължават да следват своя стар ритъм от природния кръговрат. През лятото работят по строителните площадки, нивите и заведенията в Гърция, а есента и зимата прекарват със семействата си в България. Кръгът продължава да се върти и каракачанинът заедно с него.
Не на последно място това, което свързва най-много каракачани и рабари, е носталгията по миналото и по свободните дни. Макар да имат повече удобства като постоянен източник на вода, стабилен покрив над главите си, по някой друг автомобил старите пастири от Раджастан са единодушни, че животът е станал по-безвкусен и най-вече „по-развален, защото преди не знаехме що е бездействие.“ Подобно звучат и думите на самоковският каракачански старейшина бай Апостол Иванов: „Бяхме истински каракачани, докато бяхме в Балкана. Бяхме здрави като гранит. Няма го вече хотелът с милиони звезди над главите, бистрата вода. Животът е друг на маса и стол. Свикнеш ли на него, няма връщане.“
© автори: Николай Янков и Елена Щерева:
© снимка на корицата: Иво Данчев
© статията е публикувана в списание adopto
