„Влахос“, Николай Янков и Елена Щерева, издателство „Жанет 45“, 2019 г.
от Оля Стоянова за вестник “Култура”
Когато човек е навръх света, за него няма забрани и закони. Сам си е съдник и държава. Затова и Вангел обичаше балкана. Там неговите хора нямаше кой да ги барне за брадата. Чат-пат се случеше някой харсъзин да посегне на добитъка им, но хванеха ли го, не му оставаха длъжници. Горе и войните минаваха по-леко, а по-кратките даже и не се усещаха.
Този откъс от романа „Влахос“ на Николай Янков и Елена Щерева може да даде ясна представа как гледаме на образа на каракачаните днес – на черните бегълци, на последните номади на Балканите, във време, когато скиталчеството и свободата са почти синоними. Само че не винаги е било така. Да бъдеш каракачанин в онова време, означава да имаш свободата, но и да носиш отговорност за нея. Но и да бъдеш винаги другият, чуждият – и от едната страна на границата, и от другата.
Днес много лесно могат да бъдат идеализирани каракачаните – съвременният човек, издигнал в култ свободата, лесно би допуснал това. Само че липсата на героизация и липсата на патос са част от достойнствата на този роман. Точно те, както и внимателната работа с историческите източници, позволяват части от „Влахос“ да се четат като документалистика, въпреки че не това е била целта на авторите. Богатият език, изобилието на гръцки и турски думи, усетът за нюансите на езика въобще носят не само един особен колорит, но и позволяват да се усети автентичната атмосфера на онова време.
Мен ми беше кипнал келят вече, викам си, дай поне да охлабя малко с едно филджанче, че ще утрепя някой. Гаврътнах го, все едно водица куснах. Слабичък шербет, ама дъхав. За нула време прибарах още няколко. Кога се усетя, на масата цъфнали десетина празни филджана. Ала след десетия вече гледах другояче на света. Стопил се бе ядът ми.
На този богат език е разказана не само историческата линия от романа – историята на Вангел и Панула, на Щерю, на Андон и Ламбра, на каракачаните, които обитават високото пространство на планината и от време на време слизат надолу, подгонени от зимата или неприятностите. Но на същия този богат и колоритен език, който дава и втори план, тече и съвременният разказ за срещата и любовта между младите Стасик и Агора. Въобще „Влахос“ е хубава и важна книга, която освен всичко друго отваря голямата тема за каракачаните. Защото колко важни книги и филми за каракачани знаем? Освен „Елада Пиньо и времето“ на Керана Ангелова и документалния филм „Къде душите си почиват“ на Боян Папазов?
Романът на Николай Янков и Елена Щерева обаче не е просто пътуване в миналото на каракачаните, а изследване какво значи да си каракачанин и днес. И докато в историческия разказ посоката на движение е ясна и видима – по вертикала – изразена в опозицията високо-ниско, от изкачването в планината заедно със стадата до напускането на високите пасища и слизането в равнината, то при съвременния разказ движението тече в посока от миналото към днешния ден и от днес към това, което е било някога. Защото, за да разбереш какъв си, да намериш точните думи за себе си, понякога трябва да се огледаш и в очите на другите.
Колкото до заглавието на романа „Влахос“, Николай Янков и Елена Щерева уточняват, че това е името, с което каракачаните наричат сами себе си. Докато всички останали имена, с които са познати, включително и каракачани, са външни на общността, това са имената, които са им дали другите.
Елена Щерева и Николай Янков са добре познати с предишните си книги – от сборника с разкази „Прах от нозете“ и от пътеписа „Химикал, шоколад и две рупии“. И двете книга са посветени на Индия – едната събира девет истории за Индия в девет различни цвята или, както пишат авторите – в девет различни емоции. Другата е честен и личен разказ за една различна страна. Затова романът „Влахос“ в известен смисъл е логичното продължение на този път – отново имаме познатия мотив за пътуването и разбирането на другите чрез внимателното вглеждане в тях. Само че тук фокусът е друг и дълбочината също.
Това е история за смисъла на вървенето и за силата на споделянето, за вечния кръговрат между долното и горното, за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт, пишат Елена Щерева и Николай Янков. И ако този откъс от „Влахос“ звучи като поезия, това сигурно не е случайно. Защото Елена Щерева и Николай Янков намират най-точния език, за да разкажат за каракачаните.
