Приятели и поклонници на Изтока и хубавата книга,
искам да насоча вниманието ви към едно изключително произведение, което излезе съвсем наскоро със знака на Black Flamingo Publishing. Книгата се казва „Катманду“ (1982) и е писана от родения в Белград Стеван Пешич (1939 – 1994). Трябва да ви кажа, че макар да се води пътепис, това в никакъв случай не е просто пътепис. Или ако е пътепис това е най-шантавият, налудничав и нестандартен пътепис, който някога съм чел.
Стеван Пешич пише точно както Салвадор Дали рисува – при него реалността е флуидна, гъвкава, аморфна. Всичко се движи, разлива, преобразява от едно в друго. Нищо не стои задълго застопорено и статично. В света на Пешич сутрин закусваш със сънища и ориз, мажеш филията си със слънчева светлина и обядваш супа с перо от ангел и прашец от крилете на пеперуда. Въздишките на влюбените ронят мазилката на заведението, в което цветята цъфтят и окапват пред очите ти. През това време баба може да седи на прага на къщата си и да намотава слънчевите лъчи на совалката си, а кихавицата на някой настинал старец да вдигне виелица, която да отнесе вестниците по сергиите. Пешич гледа с удивлението и въображението, присъщи на децата – синьото в непалското небе оцветява очите на този, който погледне към него; ученици, гонейки пеперуди, изчезват в синевата, духнати от вятъра, рикшаджията си кара през долината на Катманду, когато решава да свърне на север и да се отбие до света на облаците, за да поздрави умрялата си майка; дъждът вали и от капките му косата ти пораства за минути, а децата увеличават ръста си с няколко сантиметра.
Наред с историческите сведения за конкретните места и културните привички на хората, характерни за всеки един пътепис, се срещаш с червени и ужасно грозни човечета, на ръст колкото десетгодишно дете, които живеят в дупки в земята и ако плювнат в раницата на пътника, тя така натежава, че повече не можеш да я мръднеш. Срещаш се с магьосници, които се превръщат в тигри, със „светлинни хора“, с дървета, които се хранят с човешки мисли, с камъни, които те преследват и удрят в гърба. Преживяваш вселенския потоп, просветлението на десетки „изпафканяци“ от клуба на хашишовците, множество видения и сънища, които превръщат досега с Непал и Хималаите в истинско мистично преживяване.
Словото му е само по себе си духовно преживяване, което пропуква монолитността на възприятието ти и отваря пролуки, през които прониква метафизичното осъзнаване и започваш да възприемаш света с очите на божественото и магичното, с очите на Буда.
Никъде другада не съм чел книга, в която да усетиш толкова осезаемо хилядите лица и настроения на Хималаите, хилядите измерения на тишината и смъртта, хилядите душевни нюанси на хората.
Великолепна книга с великолепен превод от сръбски на известната ни преводачка Жела Георгиева!
Ето и началото на книгата, ако то не ви грабна, няма смисъл да посягате към нея:
“Ще се върна не само защото там бях щастлив, а защото там започнах да свиквам със смъртта. В началото това беше неприемливо, борих се, но с течение на времето престанах, разбрах, че животът и смъртта могат да се обичат еднакво. Колкото и хубав, радостен и интересен да беше престоят ми в Катманду, той беше същевременно и пребиваване извън живота. Никъде смъртта няма такова присъствие както в този град. Тя е в земята, във въздуха, в дърветата, в небето и на лицата на хората. Струваше ми се като малък демон, коленичил зад челото на всеки човек, настанила се е тук от раждането и никога не го напуска. Сетивата са обострени, а природата и всичко в нея понякога виждате със специално око. Наблюдавах птица и виждах скелета й, и в същото време нея – както си летеше, весела. Това ми се случваше и с хората, с които бях, дори веднъж зърнах гърдите, ръцете и тялото си като скелет. При това не бях уплашен, нито пък доброто ми настроение се развали. Напротив, наблюдението ме радваше и укрепваше. Бях ученик в училището на вечността.
Всички срещи тук са изключителни. Винаги ще попаднете на човек, заради когото ще забравите закъде сте тръгнали или пък ще осъзнаете, че сте се натъкнали на онова, което търсите. Всеки чужденец, живеещ тук, се чувства местен. Що се отнася до тукашните люде, всеки втори е бог, а всеки трети някое по-низше божество, демон или дух. Това е тяхното разбиране, а такъв е и моят опит с тях. И още нещо научих от тези разходки: че времето е израз на нас самите, а природните явления са последица от нашата воля и представа за света. Небето може да бъде облачно колкото си ще, от моето настроение зависи дали ще вали дъжд или ще бъде ведро.”
© Николай Янков
© Стеван Пешич, “Катманду” (1982)
