Амритлал Вегар е роден през 1926г. в колоритния индийски щат Гуджарат. В периода 1948 -1953 г. изучава живопис в Шантиникетан, където има щастието да общува с една плеяда известни литератури, които по това време преподават в университета.
Той е необикновен пътешественик и пътеписец с повествователен усет и поетична дарба. Неговите живописни белетристични творби са пречупени през погледа на художника, тъй като изобразителното изкуство е неговата първа страст. Както самият Нирмал Варма казва: „Пред очите ни преминава една подвижна портретна изложба. Понякога ми се струва, че дори Вегар да не беше поместил графики в книгата, нямаше да има кой знае каква разлика, защото онова, което той иска да покаже е изваяно от плът и кръв, толкова живо чрез неговите словесни картини”.
За Вегар река Нармада е извор на вдъхновение и святост, затова той посвещава на нея творбите, които впоследствие го правят известен: „Нармада – река на красотата” и „Нармада – река на безсмъртието”. През живота си той прави няколко големи поклонения по бреговете на Нармада. При последното, вече седемдесетгодишен, творецът изминава пеш 2624км.
1.От Бармангхат до Керпани
Нармада! Ти си толкова красива, невъобразимо прелестна,
дай ми късче от благословията на своята прелест,
за да мога да даря с нея и другите.
От известно време насам в мен се вихреше спор между разума и сърцето. Сърцето ме врънкаше:
– Изминаха девет години от последното ти пътуване по бреговете на Нармада. Спомняш ли си какво й каза тогава? Обеща й, че дори сега да приключиш с писането, ако е по силите ти, ще завършиш останалата част от своята обиколка, ала съвсем забрави за това. Засрами се поне малко! Излез от вкъщи и довърши пътуването!”
Разумът пък ме разкандърдисваше:
– Виж се само на колко години си станал! Не се повеждай по емоциите. При последното си пътуване по бреговете на Нармада беше навършил 60 години. А сега си на 69. Още повече вече си слаб и не така жизнен. Имаш проблеми с дишането. Като изкачваш стълбите, се задъхваш. Как я мислиш ти да се катериш по стръмните склонове над реката? Примири се с положението си.
Сърцето ме подкокоросваше :
– Да, но от 60 не скокна право на 69. Помежду им изминаха девет дълги години. Защо не отиде тогава? Забрави ли онзи 75 годишен самотен скитник, когото срещна край Мандала? А ти нито си на 75, нито се налага да вървиш сам. Затова стига преструвки, ами хващай пътя!
Разумът не падаше по гръб:
– Не всички имат еднакво телосложение. Колко силен изглеждаше онзи за седемдесет и пет годишен! Къде си тръгнал да се сравняваш с него? Преди да предприемеш нещо, обмисли го добре.
„ Да го обмисля!?” – това вече ме вбеси. Казах си:
– Не е нужно да премислям всяко свое действие. Не съм човек на разума, а на емоциите. Живея според чувствата си. Така че твърдо съм решил. Тръгвам, пък каквото ще да става!
– Щом толкова настояваш, заминавай! Няма да те спра. Но направи следното. Остава ти да изминеш разстоянието от Нарешвар в Гуджарат до Джабалпур. По правило трябва да потеглиш от Нарешвар. Но по-добре си съкрати пътя до Джабалпур, като минеш покрай Бармангхат. Така ако изникне пречка, ще можеш лесно да се прибереш вкъщи. Недей да се претоварваш! – посъветва ме разумът.
Думите на разума истински ме въодушевиха. Сърцето също нямаше възражения.
Този път с мен бяха трима студенти по изкуство. Главният бе Арун Дубе. Дете на богато семейство от едно селце край Бенарес. Здраво, хубаво и силно момче. Баща му искал от него да напусне дома и да се захване със земеделие. Но той се интересувал от изобразително изкуство и затова избягал от къщи. От гордост дори не поискал пари. Затова сега сам се прехранва и обучава. През деня кара на 4-5 чаши чай. Към 11 часа вечерта започва да си готви в общежитието и около 12 се храни.
Казах му, че намирам навика му за причудлив, а той ми отговори, че в неговото общежитие има и други чудати студенти. Едно от момчетата спи толкова дълбоко, че няма сила на света, която е способна да го вдигне от леглото преди десет часа сутринта. Веднъж няколко студенти взели та го изнесли насред улицата барабар с кревата. На всеки от четирите крака закрепили по един кокосов орех, запалили свещи и се развикали: „Бедничкият студент умря. Няма си никого. Моля, дайте милостиня за последното му причастие.
Ей така от нищото събрали 150 рупии, после го зарязали на улицата и се запътили към кафетерията.
Не след дълго един камион надул клаксона, а „трупът” с много усилия се разсънил и се прибрал барабар с леглото обратно в общежитието. На всичко отгоре момчето отново заспало и станало малко след десет часа. Ей такива образи се намирали в университета.
Вторият студент беше Суджит, а третият – Чандракант. Те също сами изкарват пари за обучението си.
На 30.10.1996 г. в десет сутринта четиримата пристигнахме в Бармангхат. Веднъж прекарах 15 дни по тия места. Нармада е съвсем долу в ниското и можеш да стигнеш до нея, като слезеш по безбройните стъпала на пристана. Първата мисъл, която изплува в ума ми, когато я съзрях, бе, че след десет години сякаш се завръщах в своя дом. След което се запитах: “А дали ще мога да изкача обратно всичките тези стъпала?”.
Слязох. Поздравих сърдечно Нармада: „Виновен съм пред теб, майко.” Само толкова можах да изрека. Гледах я, докато й се наситя. След това лека-полека се заизкачвах обратно. Задъхах се, разбира се, но съвсем малко. Притесненията ми тутакси се изпариха. Можех да направя това пътуване! Можех!
Тръгнахме си вечерта. След два километра стигнахме до мост, преметнал се над Нармада. Това място се наричаше Сатдхара. Бе толкова прекрасно кътче, че нямаше как да не останем. Красотата на буйно изливащата се между скалите Нармада те оставаше без думи. Съзерцавах я до мръкване. После се прибрах в колибата, изрових съд от торбата, за да приготвя нещо за ядене и в този миг разбрах, че тенджерата, която ни бе връчил пазачът на приюта в Бармангхат, с която трябваше да си напълним вода от реката, по погрешка се бе озовала при нас. Нямаше начин – трябваше да се върнем. Взехме тенджерата и заедно с Арун отидохме в Барман. Онази нощ беше необичайно тъмна. В помощ ни бяха светлините от преминаващите превозни средства, благодарение на които не изпитахме особени затруднения.
На заранта потеглихме отново. Пътеката минаваше досами скалите. След като минахме през Бикор и Сагаунгхат, по обед пристигнахме в Чхота Дхуандхар. На това място Нармада образуваше множество малки водопади. Отсреща имаше няколко, но като се изкатерих по скалите, пред мен се разкриха още толкова. Решихме тук да се изкъпем и да похапнем, за да можем да останем колкото е възможно по-дълго при водопадите и да се насладим на техния тътнеж.
Тук в Сатдхара Нармада се разливаше в няколко малки водопада. Сякаш се упражняваше да скача, да се мята, да тича и да се блъска в скалите. Сякаш това бе нейният гимнастически салон. Тук-там тя си имаше подобни тренировачни местенца. Може би затова винаги изглежда енергична и в добра форма.
На възвишението край Дхуандхар се намираше живописен ашрам. Оттук можеха да се видят всички водопади в подножието. Това беше възможно най-доброто място в Дхуандхар за семейна снимка. Монасите от този ашрам се славеха като добри лечители.
Привечер пристигнахме в Гурси. Нощувахме в нещо като приют. Пазачът си живееше там.
Попитахме го:
– Да ти се намират някакви съчки?
– Ъхъ, господине! – отговори той.
Намерихме дърва, след което попитахме:
– Ти ще си правиш ли ядене?
А той:
– Ъхъ, господине! Яденето ми е приготвено.
Тогава разбрах, че неговото „ ъхъ”, означаваше „ не”.
Следобед пристигнахме в Керпани. Настанихме се на верандата на приюта.
На 7 км оттук близо до планински водопад се намираше едно великолепно място. Името му е Путликхох. Разполгаше със скални рисунки отпреди 20 000 години. Бях идвал тук преди 20 години. Но не можеше да се посети без водач. Наблизо имаше начално училище. Предположих, че местният учител би могъл да ми помогне. Говорих с него, а той ми припомни как веднъж ме беше завел в Путликхох, как натопи кърпата си във водата, след което я постави на скалите. Тогава рисунките се откроиха, а аз успях да ги скицирам. Да, това се случи през далечната 1973.
На следващия ден сутринта тръгнахме заедно за Путликхох. След около пет километра стигнахме до поредния водопад. Продължихме напред по пътеката, а после по скалите на един пресъхнал водопад. След не повече от половин километър водопадът внезапно се разшири и се разгърна като полумесец. Единият бряг беше стръмен, висок и каменист, а водите отново се лееха. Мястото бе досущ като Аджанта, но сравнително по-малко. Тук нямаше пещера, но върху многослойния, каменист и неравен бряг имаше скални рисунки отпреди 20 000 години. Отне ни време да ги открием, но накрая ни се удаде случай да навлажним кърпите.
Три са основните ни потребности: храна, дрехи и дом. Хората, живели преди хиляди години, не разполагали нито с дрехи, нито с покрив над главата. Ала имали изкуство! Танцували, пеели и рисували. За човека на природата на второ място след хляба се нареждало изкуството. Първо знаел да рисува и да дяла, а после се научил да шие дрехи, да строи жилища и да обработва земята. Най-древният образ на човека е този на творец.
След като разгледахме рисунките на Путликхох, се върнахме обратно в Керпани. Дотук бяхме изминали 15 км, затова останахме и днес. Но втората ни вечер не беше така приятна. Осъмнахме с осъзнаването, че през нощта някакво куче бе отнесло торбата със запасите ни.
Колко жалко! Трябваше да продължим пътя си на празен стомах. Но пък за кучето сигурно бе добре дошло. От колко ли дни не беше вкусвало толкова хубава храна? Така е устроен светът. Когато един радее, друг тъгува. Вредата на един носи полза за друг. Един губи, друг печели. Нещастието на един е щастие за друг. Защо ли Бог е създал света такъв?
Мисълта за това ме натъжаваше. Студентите нарамиха багажа и се приготвиха за тръгване. Аз оставих тъгата зад себе си и хванах пътя на радостта.
Из “Река на Безсмъртието”, Амритлал Вегар
© превод от хинди: Елена Щерева и Николай Янков
© Снимка: https://www.wikiwand.com/
