Когато за пръв път взех в ръцете си “Влахос” – новата книга на добре познатия ми тандем Николай Янков и Елена Щерева, нейде из частния музей на паметта си открих първите си спомени за каракачаните. Те се гушеха в разказите на дядо ми за любимия Мечо – каракачанското куче, голямо колкото теле и по-умно от селския кмет. Припомних си и едни коварни приказки, които чух от баба за една комшийка, на която жените в махалата люто завиждаха, защото дори без кремове и мазила била “бяла като каракачанско сирене” и мъжете си чупели вратовете по нея. За каракачаните се говореше само с добро.Това беше една от причините да започна романа и да бъда покорена още от първите му страници, да попадна в плен на историята. Четох до ранни зори, стигнах до края и отгърнах отново началото.
В романа вървят две паралелно разказани истории – едната в началото на 20 век и една съвременна, които ни потапят в живота на каракачаните – тези непознати за нас “гърчуля”, тези “неприети” в Гърция българи, последните номади в Европа. Хора, стъпили здраво на земята, справящи се с трудния чергарски живот, хора със здрави морални ценности, достойнство и чест – качества, които сякаш все по-трудно виреят днес.
“Влахос” е един истински балкански книжен пъзел, в който всеки герой, появил се в страниците на романа има своето точно място, той е изведен от начало до край, пълнокръвен, логичен, идеално пасващ в цялата картина.А езикът на повествованието е един от най-богатите, най- красивите образци в съвременната българска литература. Препоръчвам от все сърце “Влахос”, пожелавам ви да попаднете като мен в магията на хубавото слово, особено ако сте почитатели на друг един голям роман – “Калуня каля” на Георги Божинов.И ще ви призная нещо богохулствено – “Влахос” за мене е новия “Калуня каля”, дори е по-добрият от двата романа. Прочетете го и тогава ако ви душа сака, хвърлете камък срещу мен!
Ели Алексиева, книжарница Хеликон, Бургас
